Брой 10 НСП

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

През последните няколко дни бях обзет от есхатологични мисли. Разбира се, те бяха пропъдени от настъпването на светлия празник Рождество Христово, на който раждащият се младенец, Господ Иисус Христос, е с всички нас, за да ни даде светлината, която да следваме, ако трябва да перифразираме думите на Негово Светейшество Патриарх Български Неофит.

Във всеки случай тези мисли не бяха породени от PR фактори, старателно опитващи се да убедят мен, семейството ми, приятелите ми и цялото ни общество, че сме лош материал, че не ни е отредено място в пантеона на историята и че съществуваме само и единствено за да слугуваме на други, по-висшестоящи от нас йерарси. Апропо, тези СМРАД (средства за масова реклама, агитация и дезинформация) освен че усърдно изпълняват задачата си да унищожават националния подем, се опитват да ни убедят, че статуквото е една безначална даденост, една спусната от божествата на модерната епоха реалност, която е вечна и неизменна, т.е. срещу нея ние не можем и не трябва да се борим. Нашата национална трагедия ще достигне своя пик ако целокупното ни общество се поддаде на подобни инсинуации и повярва, че то не e носител на национален живот, а просто вегетира и е “обречено” или “прокълнато” да се роди в “тая шибана страна”.

Изминаха вече 26 години откакто покойният Станислав Стратиев издаде своя сборник „Българският модел”. В това произведение четем, че „ако сме дали нещо на света — това е българският модел. Той е — както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула — нашият принос в съкровищницата на човечеството. Казано сложно — това е състояние на духа. Определен начин на мислене. Тип душевност. Казано просто — обратното на всичко. (…) Българският модел е неунищожаем. С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада. Както ще бъде свършено и със самата Канада.”.

Помоему, оказа се, че историята отреди другояче. Българският модел е унищожаем. Нещо повече – той не само е унищожаем, а е унищожен. Българският модел е напълно унищожен, заличен, забранен, опетнен, оплют, осквернен, потъпкан, изхвърлен, смазан и затрит като наше историческо битие. Ако някой се осмели да говори за него, пък камо ли да го възхвалява, обикновено му лепваме един красноречив етикет „националист” или „фанатик”, с което несъзнателно увековечаваме историческия вакуум и аномията, които царят в родината ни. По какво съдя, че реалността е такава?

Наскоро имах честта да чуя парчето „Мафия” на групата „Скандау”. Първоначално си помислих, че това е поредното проявление на „хетерогенизацията” на нашата култура. Този евфемизъм всъщност се отнася до налагането на една поредица от външни „модели” на поведение, на говор, на социални отношения, на ежедневни практики и т.н. Песента, чиито музикални качества в случая не ни интересуват, е отличен пример за прилагането на тези наложени отвън модели: чуждиците, копирането на глобалните модни трендове в музикалната индустрия (нещо, което е наложително, имайки предвид комерсиалния характер на въпросната глобализирана музикална индустрия), липсата на всякакви елементи, указващи българското естество на културната среда и пр.

Проблемът не е в това, че някой изпълнител е издал една песен, изцяло лишена не само от български характер, а дори и от нюанси, свързани със същата тази „шибана страна”. Проблемът е в това, че други изпълнители (почти) няма. Проблемът не е в това, че българският модел е порочен (или пък опорочен), а че български модел изобщо няма.

Глобализираната рамка на съвременните социални, културни, политически, икономически и пр. процеси е незаобиколим фактор, който несъмнено трябва да имаме предвид и да се съобразяваме с него. Едно Второ Българско възраждане обаче не може да бъде осъществено като дългосрочен и всеобемен проект, ако ние се срамуваме от това, което сме.

Българският модел е нещо свято. През годините той е бил опорочаван и изкривяван; имало е хора, които са се възползвали от него, но също така е имало и герои, които са страдали в негово име. В крайна сметка, българският модел е непреривно обвързан с индивидуалния образ на всеки един от нас – той прозира през нашия говор, нашето поведение, нашите отношения с близките ни, нашите ежедневни дейности. Всичко това, което приветливо и топло наричаме „наше”.

В бурното море на глобализацията ние преминахме от Лили Иванова към Гери Никол, от Цанко Лавренов към Анди Уорхол, от Методи Андонов към Зак Снайдър и от Димитър Талев към Стивън Кинг. Във вторите няма нищо лошо, но първите са тези, които формират, консолидират и съграждат нашата култура, нашия модел и, естествено, нас самите. Нашата трагедия настъпва тогава, когато се отречем и се засрамим от онези, които ни градят като личности, принадлежащи към определено национално пространство и благодарение на които буквално не бихме били „ние”.

Тази трагедия е епилог на сценария, написан от демиурзите на Модерна; от съвременните социални инженери; от безкласови, безродни и безполови хомункулуси и от дълбоко изпаднали в почти сексуална самовлюбеност милиардери, живеещи с илюзията, че ходът на историята е пластилин в ръцете им.

Нашият модел обаче трябва да бъде съхранен и зависи само от нас и от нашите ежедневни усилия дали ще успеем да го съхраним. Той е необходим за индивидуалното битие на всеки един наш сънародник, както и на нас самите. Отричайки се от него, ние се отричаме от себе си и търсим някаква несъществуваща абстракция, някаква фикция. Поради това е крайно време всички да си дадем сметка за нихилистичното съвремие и да се борим срещу неговата безсъдържателност с всички сили, защото това е борба за всичко, което сме.

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

1. Интелектуалният – академичен и артистичен – елит на мирния преход е съставен, с единични или структурно привилегировани изключения, от сътрудници на Държавна сигурност.

2. Капковото напояване на обществото на прехода с „разкрития” на социалната мрежа на сътрудниците осигури гладкото трансфериране на власт и привилегии от елитите на стария режим към елитите на новия.

3. Принадлежността към Държавна сигурност, осигурявала привилегии през стария режим, осигури – най-малкото под формата на запазване на статуквото и липса на каквито и да било санкции – привилегии и през новия.

4. Юридическата безпоследственост на „разкритията” на сътрудниците позволи постепенното им, прогресиращо с консолидацията на мирния преход, стилизиране като заслужили „жертви” на стария режим – и все по-заслужаващи състрадателно, публично потупване по рамото в новия.

5. При липса на всякакви лустрационни последствия за елитните „жертви” на „разкритията” те бяха превърнати в „чисти” морални казуси, породили литература от псевдокласически апологии и псевдохристиянски изповеди.

6. Идещите след „разкритията” постфактумни апологии и изповеди все по-безостатъчно се интегрират в новорежимното общество на спектакъла под формата на класически черен пиар за „жертвите”.

7. Сътрудничеството между академията и обществото на спектакъла в естетическата сфера има за реалнополитическа основа сътрудничеството им в социалната мрежа от сътрудници на Държавна сигурност.

8. „Разкритията” с тяхната литература от апологии и изповеди на „жертвите” вече са интегрална част от обществото на спектакъла.

9. Всяко говорене за „разкриваните” сътрудници на Държавна сигурност в стилистика, различна от спектакъла на жертвеността им и отговарящата й user friendly филантропия, е вече на практика политически некоректно.

10. „Разкриването” е спектакълът на България търси талант да бъдеш елитна заслужила жертва на двата режима, съвпадащи в рамките на мирния преход.

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

На Сирма и Йоана

Два калкана

Единия във вечна сянка
Другия огряван привечер

Преходна като опала
на вечер или утро ноемврийска
събота на детска площадка кенчето
рекламната брошура първите осветени прозорци
последните комари мирис на препикан от котки
мокър пясък катерушки изоставени структури
на непонятен ритуал на загинала цивилизация
деца с четири сенки под осветление
на подлез с руини

Когато изведнъж се включат лампите
на детската площадка виждаш многобройни
сенки на деца върху сивия асфалт на писалката
върху листа на бележника на структурите за игра върху
ударопоглъщащата настилка на листата върху изпадалите
листа на приземяващия се самолет върху проблясващата
карта на града на изтръгнатите от здрача клони голи
под лампите изпълнено с изстиващ живот царство
на сенките на ноемврийска вечер

Работник на детска площадка
сурово лицето не на родител разнежен
от хубавото извънработно време
чуждо тяло в ласкавото отглеждане на живота
строителен работник от малцинствата от провинцията
превеждащ пари за невидим далечен живот
от софия кучката кръшкащ от работа излегнат
на пейката под ноемврийското слънце
на големия град на припек на детска площадка
в буржоазен квартал оплешивяващото му теме
обляно в светлина

Старият книговезец

От времето когато писането беше
хартия молив пишеща машина мастилена лента
индиго лепило шиене ти стоиш зад ръчната преса
чието кормило розата на ветровете отделяща виното
от джибрите те брани от пневматиката вакуума шемета
на виртуалното времето за подвързване на книга
все още се измерва в седмици.

Вечерна площадка

Завираш се направо в подгизналия от сняг
пясъчник с цвят на пепел под кръстосаната
светлина на лампите за упокой на яростта на всички
лета въоръжена с ничия формичка на морска звезда
с ничие гребло едва различима на сенчеста пейка
свита сянката на сакатия пазач
чакащ да затвори

Заснежена площадка

Жълт залез над жълт сняг
на предпразнично пазаруване
за коледа малко след великден вмръзнал
като грешник в леда на най-страшните предатели
на социалния договор на физиката на тъгата на потреблението
със скорбутния вкус на изобилието в устата те чувам
да провъзгласяваш пицата със сто процента моцарела жива
като риба стрелнала се под леда питаш от белия квадрат
на пясъчника можем ли да платим с карта

Площадка с топящ се сняг

Дали жумим или се хилим
не е ясно остатъците сняг забравена
в хладилника храна дантели плесен оголването
на надежди кучешки лайна кошмари на тоталната
прозрачност пролетния въздух през декември сврака
минава в бръснещ полет пазеща отчетливата
граница на бялото и черното инсталиране
на камери в мъртвилото на ваканцията
формичка морска звезда изостанала
от смелостта на лятото.

Площадка на два режима, тоалетна на два режима

По хоризонтала границата преминава
между ударопоглъщащи каучукови плочи
и буренясал пясък дето избуява мастодонтна
въртележка като отстоянието по вертикала
между горното и долното казанче между пикаенето
прав и седнал момичешки не те касае свързвайки еоните
на социализма и капитализма от бебешка седалка
на тоалетната чиния питаш що е горното казанче
тази вертикална граница прекрачена от погледа
на пишкащо момиченце

Предколедна площадка

Гледаме през решетките
на едновремешното футболно игрище
свежите графити по новите рекламни пейки
не сме асоциални квартални анонимни алкохолици
кръшкащи от работа работници от близкия строеж
навъртащи се педофили надрасли възрастовите
ограничения лица гледаме отвън мир и мъгла
сакатия пазач посреща младенеца.

Рождественска площадка

Молиш за мола насила
с лъжи с разсейване стигаме
до площадката черни голи
клони окъпани в синьо играейки
упражняваш насилие прибоя
на града се отдалечава отговорност
за поемане речи за произнасяне
шум на реактивна пяна неуспешна
социализация времето е провал
край на плача люлката в почти съвършен
покой мигновено спасение мир
на всички пазаруващи

Площадка след Коледа

Празниците са опразнили софия
кучката заприличала на девойка царица
с хубави плитки от чернобяла снимка прозирните
булеварди водим всекидневната битка на детството ти
между мола и площадката по-трудна за достигане от итака
хитроумие лъжи насилие приковаване цялата цивилизация
в периметъра между пътен възел мол детска площадка
триумфа на свободата е хитруване в циклопската пещера
на трафика на стоките вкопчени във веригите
на люлката устояваме на песента на прибоя
между възела и мола

Площадка на затворен комплекс

Чисто ново рушащо се строителство
изпрал парите на вечните блажени нов остров
на блажените на вечното утре до изчерпване
на количествата играеш в изпреварващо обживяването
запустение в сякаш току що стоварен пясък напукан
ставащ на стъклен прах дисплей отразено в детско око
междублоково пространство голямата матрьошка
на парцел вътрешна ентропия с неясно предназначение
нещо средно между затворена буренясала райска
градина и светая светих в саркофаг
от гофрирана ламарина

Площадка в мола

Празниците са напълнили храма
кварталната площадка мокра и празна
пълното е празно празното е пълно тъгата
на стоките радостта на консуматорите
жените икони боготворени от всичко наоколо
мъжкарите смели решителни картодържатели
най-тъжния тук е най-близо до радостта на притежанието
играй тази игра това са правилата й радостта е преход
от по-малко към по-голямо съвършенство това е
етиката играта неусетно минава в пазаруване
пазаруването неусетно преминава в игра.

Предновогодишна площадка

Миналогодишни паразити на парцали
по решетките самотни ектения последно
изтупване от невидими празни ехтящи
балкони червено гребло зелена морска
звезда в пясъчната киша зимно черно
море след успешен опит за неуспешно
самоубийство гостоприемен понта на поетите
лишени от наследство с майка робиня
на боговете равна ми се струваш
играеща в пясъчника

Следновогодишна площадка

Все същите кооперации
с кръпки индивидуална изолация
рефлуксен мирис на зеле взрени в небесата
сателитни чинии остъклени в цветовете на дъгата
балкони остатъчна дървена дограма с помътнял поглед
ледени капандури под наем
слънчево е играеш

Когато те слагам да легнеш
ти си порцеланова кукла от преди
триумфа на пластмасата
френска сюита на бах
изпълнена от последния пуританин

ти си съкровище от черни коси
върху син сняг аз скъперника
страхуващ се да го докосне
целувката за лека нощ е
чудовищно разхищение.

За първи път играем на футбол
на детската площадка колективна игра
срещу егоизма на писането толкова много
пропуснати игри толкова време пропуснато
бащинство заради писането писането
трябва да стане колективен спорт

Старият книговезец

Без работно време на витрината
Закрита с посивели щори ставаш
От дъното на работилницата да посрещнеш
Закъснелия със седмици клиент подвързани
Книгите не бързат просмукват се
С мириса на евтини цигари
Знаеш работата си.

Office Jesus

Трезва светлина
през вертикалните щори
чисто като в частна болница
топло като в хале на печатница
с работещи на пълна мощност суперпринтери
строени класьори нетърпящи неподредени
бумаги тихо като в храм икона следи
за коректността на транзакциите

Кланица в покрайнините

вихрушка гарги черни
парцали сняг завихрени
над кланицата в бяло
зелено червено

Толкова е тихо, че се чува
как пикаят съседите преди да се чуе
пускането на водата

Толкова е тихо, че се различава ясно
синьото сияние на приближаващите червения тътен
на отдалечаващите се първи трамваи

Толкова е тихо, че отеква
разчесването на алергичната екзема
от млечни продукти

Толкова е тихо
че се долавя меденосладкото
ухание на съня ти.

Площадка на всички режими

Вляво лимонови резенки в мрачна кутия
На панелка отзад тъмното предупреждение
На неотчуждена навремето къща миража на строящ се
Комплекс от затворен тип хвърлящ неонова сянка вдясно
От площадката по средата дъб обкръжен от цъфнала вече
Ударопоглъщаща настилка окичен с изсъхнали листа пуканки
На сурвачка езическа благословия в мрака сакатия пазач
Подранил да затвори

Площадка от птичи поглед

Виждам ни от сивотата
на януарска вечер ниско над фотоволтаиците
на затворен комплекс самотни осветени прозорци
в коридора за кацане алуминиев блясък
оттук не съм по-голям от теб времето
е мъж жената вечност

Свобода

два калкана
долу разкалян паркинг
горе небесното нищо

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

Събират се покрай бараките
край складовете слушат музика
разговарят танцуват
подготвят се.

Сутрин когато стават за работа
някои от дях дъхтят на алкохол
други гледат с класово презрение.

Започват първите заплахи:
блъскаш се в стената
тя ти отвръща с непознати лозунги

галиш цвете то ти се смее
гледаш небето минава робот
и го покрива с пушек.

В града замръкват почернели машини
и цяла нощ гризат от глад асфалта.

В планините е все още тихо
Балканът пее хайдушка песен
а нейде в полето
денонощно роботите жънат.

Из Етимологики (1996-2016), Пловдив: „Жанет 45“, с. 34.

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

Нomo sapiens

Понякога се страхуваш,
че ще забравиш всичко,
което все още не си научил;
ще изгубиш представа
за несъвършената си памет
и тихите знаци
на твоя отслабнал живот
ще ти се сторят познати…

Изправен, в черупката си,
ще чакаш триста години,
за да си спомниш
как се мечтае свободно!

Катарзис

И ще премерят сили слабите,
а страховете си – безстрашните;
и вятърът, притихнал сякаш в клонката
на златна ябълка,
ще улови на пламъка ламята.
Морето ще изправи хоризонта си
и ще целуне смело
първата звезда,
самотно падаща…
Но как да видим сушата,
която вече ще е дъно на очите ни?!
Но как да оправдаем своите отсъствия?!
Кръжат лъжите ни над мачтите,
над същите отдавна мъртви кораби,
които са изгубили маяка си
и жребият на непохватен юнга
не ще ги призове да се разкаят…
О, слаби ще убият демон в себе си!
А силните ще го приемат със сърцето си…
Морета, извисени над вълните,
ще плачат вътре, най – дълбоко,
преди да станат дъждове от пясъци;
преди да се затворят
за спасение…
Ще ме познаеш ли?
Ще се познаем ли тогава?!…

Писмо до себе си

Обвивки от бонбони.
Филтри.
Много филтри.
Кафе и фасове.
Безкрайно степенувани съображения.

На дъното!
A пепелта не е от рози,
щом поривът вещае разрушения.

Изстинали за радостта очи.
Костюми. Роли.
Затворих ги!
Старателно поставих марките,
написах срещу името си – получател.

Качих се върху точката на мрака
и отпътувах без адрес…

Ти, който отчаяно криеш формата си
Ти, който се храниш с оправдания
Когато мракът е светлото
Твое подобие
Знаеш ли как се тъгува за радост?
Вместо крила, люспите те издадоха
Запалили вятъра
Тромави писъци…
Ти си последната моя измислица
Докато в клетка за птици
Отглеждаме ангели!

Светло…

Малък град.
После – друг, в който
пропуших по сесии.
Гледахме кино, на карти.
Танцувахме…
Тази първична утопия,
че сме млади завинаги!
Имах сили за чуждите битки,
имах дръзко море
и разплакани залези.
Имах влюбени сънища и безбрежна тъга.
Ей така – на шега
хванах нощния влак и осъмнах
на тридесет!
И осъмнах нищожна във Нещото,
ала с толкова смела душа да остана!
Знаех! Знаех, че имам до края живота си!
Само мой – неподстриган във ничия армия!
И оръжие бяха очите ми,
и скептичния преход на скулите.
Имах себе си – толкова истинска,
че ми трябваше доста кураж
да науча танца на маските!
Кукловодът ми беше жесток.
„Кукловодът – съдба“ не търпеше провали…
Ето , виждам!
Ето, имам!
Моя свят – светъл град,
който пак да мечтая!

Антипроза

Няма да остана ненаказан.
Люлката превърна моя свят,
твоя свят,
този НИЧИЙ свят
във сладко обещание!
Древни богове
са приковали сенките
на цялото човечество.
Няма ненаказани!
Скръб, любов и непокорство…
Всичките величия са
вече пръст.
Вечният гробар –
подпийнал и случаен –
ще разлива тленното ни вино;
търпеливо ще гребе земята…
Няма ненаказан –
спускайте въжетата!
Тази пръст е само оправдание.
Тази пръст е мозъкът на времето,
който ще отвори
други пътища.
Тази пръст, побрала
толкова тела и корени!
Няма да остане ненаказана!
Вярваш ли,
брегът чертае себе си,
в люлката – по детски непокварена –
като мост към Остров на блажените!

И стана тъмно,
неотменимо тъмно.

Нощта е кръгла и се поклаща
върху небцето на кит –
същият, когото Йона
превърна в убежище…

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

1. The poetry which we create is political in the absolutely concrete sense of an unambiguous dividing line between friend and enemy. At the moment of our formation as a group of poets, our clearly defined and irreconcilable enemies are: a) lifestyle literature in all its manifestations and b) the literature that lives parasitically off a university infrastructure as well as c) commercially orientated attempts at hybrid incest between a) and b).

1.1 We understand “Lifestyle Literature” to be a product controlled by the mechanisms of supply and demand, in which the author to a greater or lesser degree of awareness seeks to address demands created by a consumer oriented “culture of self”, in other words a desert mirage, that we can “create” our very own “I” from consumer goods and services. The authorial moment in the products created this way is debased and reduced by expectations, whose fulfilment requires a denial of the aesthetic – and often ethical – autonomy of the creative entity. In this sense lifestyle literature can be regarded as a commercial equivalent of the post-modern conception of “the death of the author”, in which this type of literature meets up and shamefully co-habits with “high class” (university) post-modernism.

1.2 Both the partners – lifestyle literature, on one hand and academic post-modernism on the other – have reason for (unexpressed) shame in front of each other, and so in front of the readers. Literature inspired by post-modernism finds itself in a more delicate position however, as it lives parasitically off a university infrastructure. In spite of the theoretical alibi of the levelling of “high” and “low”, the couple’s higher partner cannot rid itself from the left-overs of a guilty conscience, especially when it must rely on the realities of the left-wing discourses of western academy. At the end of the day – even when the rhetoric is left-wing – the more theoretically-leaning partner resorts actually to neoliberal market justifications, typical for the review of lifestyle production: “the Bulgarian writer with the greatest sales”, “the Bulgarian writer most published abroad” along with similar rank lists of commercial success. A separate question is to what extent this success is really commercial or is based, typically for Bulgarian society, on an oligarchic fusion of private interests and a privatized state (at the end of the day social) resource.

1.3 By “a literature living parasitically off a university structure” in spite of the colourful connotation of the descriptor “parasitical”, we understand above all (and not pejoratively) the sociocultural given: the economic necessity for the writer to depend on payments which although low are still relatively secure, in the form of a teacher’s salary (or a PHD grant) which does not require an eight hour working day. If you are not prepared in practice to sell your writing and yourself as a writer, university work represents a legitimate and honourable choice for the writer. The unacceptable parasitical aspect intrudes and takes over when the university infrastructure (free availability of facilities, access to the media and competition juries through academic qualifications and titles, when all is said and done the recruitment of an audience of students, whom you frequently teach and even expect to examine) is employed to distort the competitive literary arena in favour of the university teachers, emerging as poets at the same time.

1.4 Now is the moment to face up to probably the most important question, which springs up in the definition of the political as a separation between friend and enemy. The 1 million dollar question: why do we need enemies? The answer is simple, perhaps startlingly simple: The ten year peaceful transition in literature after the end of 90s turned into the creation of distinctions “friend – enemy” in a vital act for the reconstruction of the productive tensions in the literary field. The development of the political system, begun by Simeon II has its exact equivalent in the literary system: the transformation of the radical political potential of 90s’ postmodernism into a depoliticized career oriented academic corporative resource, suitable for a smooth coupling with lifestyle literature with the aim of achieving commercially optimal hybrids. Returning radical politicization to the literary field, we openly declare as our enemies the depoliticized academic-corporate postmodernism/neo-avant-garde, lifestyle literature and their commercially optimized hybrids.

1.5 Insofar as we live framed within a culture of victimization, cultivated diligently by each of the succeeding regimes, we know that the status quo of the peaceful transition in literature, which we declare as our enemy, is not going to lose the chance to declare itself as our victim. It won’t be either the first or the last time, when the really and symbolically rich and powerful adopt the mask of the victim. In fact the whole culture of the peaceful transition, constructed by the old socialist elites, is based on the blocking of every move for freedom, using the scare tactic that there will be “victims”. We know that they are lying, protecting their privileges, scared for them, they don the victim mask. We maintain, that behind the victim mask skulks the status quo of the peaceful literary transition, the group promiscuity between lifestyle and academia – our enemy.

2. The new social poetry, whose birth we declare here in the manifesto, is above all else a poetry of the rehabilitated figure of the author – rehabilitated after the lifestyle-academic total consumption of his “death”. The arrogant commercialization of the Roland Barthes concept is a de facto signing of its death warrant. The commercially optimized hybrids between lifestyle literature and “high” academic postmodernism practically killed and buried the revolutionary-anarchist potential of the “death of the author” idea. In this situation we declare the resurrection of the author as the final guarantee for ethical acts – i.e. freedom. The film revolves in front of our eyes, in which the theoretical kicking of the author into the literary field gutter was an alibi for the positioning of his wares in the orange-light sales booth of power, in the guise of media, juries, grants, translations, state awards. This author is indeed dead and stinks already. Long live the author as the last guarantee of freedom!

2.1 The rehabilitation of the figure of the author as a subject, who can be held responsible in an ethical context, is an aim in the heart of the darkness of the peaceful transition regime: there is no truth – ergo we act, “we work” on our literary and academic career, academic and literary history is written by ourselves, as we play our petty match and at the same time award the penalty kicks. If during the 90s the relativizing of the notion of truth turned into game mode, undermining the dogmatic “truths” of the old regime’s ideology, during the 2010s this academic-lifestyle relativism took on the real-political and real-economic dimensions of a corporate privatization of a social literary resource. In this situation we declare for a literature of the truth, which is a generic term for our perception of a new social poetry. The founders of the game, finished it themselves, with their academic apparatchik truth and lifestyle icons. The new social poetry like the literature of truth is our desire to return freedom to literature from academic apparatchik games and lifestyle commercial amusement/mourning to death.

2.2 The poetry of the 90s at the peak of its achievements, linked with the names of Ani Ilkov and Zlatomir Zlatanov, never turned its back on the aesthetics of the sublime as a transmission between the literary and the political in the context of modernism’s unfinished project. Academic post-modernism, which relies on these poets as teachers, above all samples from them a discursive game and the playing with post-structuralist jargons, leaving behind their powerful aesthetic of the sublime, whose final existential investment is the political. Symptomatic is the drift, growing stronger with the progress of the peaceful transition in the 2010s, away from the aesthetic of the sublime, not taken to heart, towards the increasingly open commercial embracing of the aesthetics of beauty. With the most successful hybrid between academic postmodernism and lifestyle literature, the aesthetic of beauty turned into a commercial condition, quite indispensable, proposing already real-political prescriptions – “the protestor is beautiful” – included directly in the Ministry of the Interior PR campaign against the protests in 2014. The new social poetry categorically and forcefully counts on the aesthetics of the sublime as a means of returning to political radicalism in literature and society, demoralized by the aestheticization of the political within the bounds of the commercial hybridization of academic postmodernism and lifestyle literature.

2.3 The aesthetic of the sublime is a secular advocate for theology in a context of socio-historic (Information-technological, biotechnological etc.) drawing out a transcendence both fundamental and non-negotiable within the bounds of the western civilization differentiation of spheres of values. The freedom which we wish to return to literature is unthinkable without the unyielding insistence on the autonomy of the poetic in the face of the ideology of the market place, the state and science. But this autonomy is not sufficient for the realization of the conditions we seek for the possibility of freedom. Just like the rehabilitation of the author as an ethical subject, so also the concept of the literature of truth, both are unthinkable without transcendental foundations. We saw with our own eyes, growing old, whither the playful suspension of subject and truth leads – directly into the cashing out of the game in academia and commerce – the truth whose basic foundations are transcendental. Without an ethical subject (dependent on responsibility) and truth whose basic building blocks are transcendental, there is no social justice. Without rage for justice there is no poetry.

Translated from Bulgarian by Christopher Buxton

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

96 е, а ние гледаме Ъндърграунд
в Търново преди Самоводската имаше кино
смея се, после плача, а после и двете
едновременно
толкова силно се хиля, че те хваща срам,
но после и ти почваш с мен да се смееш,
но не плачеш,
не знам защо не плачеш на неговите филми,
но така се смеем, че много години по-късно
си го спомняме и го разказваме
на децата си
а всички останали в залата ни зяпаха изумено,
тия какво се хилят като луди,
а ние се чудехме как така
са толкова тихи, защо не се смеят,
уж сме в една зала и филмът
е един и същ,
но може и да не е,
може и да не е,
може би нашият филм си е наш,
а техният техен
и ние сме главни герои,
а те са статисти

Омухобезопаси,
легни си, спи, сънувай,
минутите са тук една след друга,
влачат се, прескачат се,
будувай,
после яж, разхождай се, мисли,
после пак
омухобезопаси,
защото в главата ти се трупат те
и в очите също,
а сутрин е толкова болкоуспокояващо
да слушаш камионите на чистотата
как вдигат с ряс поредния контейнер
и поглъщат всички твои страхове
и опаковки.

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

„Убийството на свещения елен” („The Killing of a Sacred Deer”, 2017) – Йоргос Лантимос
В ролите – Колин Фарел, Никол Кидман, Бари Коган, Рафи Касиди, Алисия Силвърстоун, Бил Камп, Съни Сулджич и други.

Така се случи, че в навечерито на Нова година се оказах в компанията на интересни хора, сред които и неизвестна за мен режисьорка, която споделяше,че не е гледала новия филм на Лантимос, но пък зададе интересен тон на обсъждане. Дамата с открит гръб и сияен поглед разказа за трейлър на филма, който изглежда така: празна католическа църква, във вътрешността й се разхожда на воля елен, който по думите й, някак натрапчиво обезмълвява гледащия с почти евристичното оръжие, че това е Святия дух. Положих доста усилия да открия въпросния трейлър, но не успях, но пък шикозната ексцесивност, която носеше образът на тази картина отеква в ума ми като ехо.

Д-р Стивън Мърфи (Колин Фарел) е секси брадясал кардиохирург, собственик на лустросан публичен и семеен живот, щедро гарниран от красива съпруга офтамолог Анна (Никол Кидман) и две богоподобни деца – 12-годишния Боб (Съни Сулджич) и 14-годишната Ким (Рафи Касиди). От другата страна на идилията, от другата страна на ,,непринудеността“ е тийнейджърът Мартин (Бари Коган) с баща, издъхнал в ръцете на Мърфи. Воден от угризения, докторът поддържа тесни отношения с момчето, купува му символични подаръци, води го в дома си. Експанзията на напрежението затлачва пищните картини на разточителен живот и всякакви удоволствия веднага след завръзката на филма, събрана в признанието на Мартин, че за да се възстанови балансът в семейството (едното дете вече започва да страда от мнима болест), един член на скъпоценното му семейство ще трябва да умре. И от тук нататък започват старозаветните изпитания, които с поразяваща устойчивост изтъняват телата и душите на всички. Филмът персонифицира някакъв абсолютен зов за трансцедентост, преоблечен като зловещи страдания и самоунищожителни действия. Постепенно и двете деца на доктора се обездвижват, превръщайки се в универсални метафори на вкочанените възможности на новото живеене да се отърси от важността на успеха и консумацията. Ако има нещо съществено важно в търсенията на Лантимос тук, то това е радикалната и ескалираща вивисекция на това, което ни структурира като модерни човеци, точките на нашата идентичност, които отчайващо се нуждаят от трансцедентно, от отсамно, от нещо, което няма референт. Тоталната загуба на метафизичен взор е и причината, поради която през цялото време в киноразказа тече един неумолим афект на удивление и неразбиране какво се случва. Сякаш болестта, която превзема телата на децата, изопачава в прогресия самото усещане за действителност, за да зарази зрителя с една опасно голяма нужда от вяра. Това е филм за самоунищожителната обсесия от липса на сакралност, за реда, който санкционира чрез забрани (Роже Кайоа), за кризата, от която излаз има само чрез жертвата. Това е и причината докторът да намери сили да вземе решението да убие един от членовете на семейството си, когато медицината не успява да отговори на инстинкта му за действителност. Това е филм за неминуемата жертва, разпозната като дар на отчаянието.

В края на филма „остатъците“ от семейството обядват в ресторанта, в който докторът се е срещал с Мартин, самият Мартин се появява, всички мълчат. Архиредът е възстановен, всички сме утопично обладани от усещането за справедливост. Независимо от трагичната смърт на едно дете, станало жертва в една кървава апология на общността, зрителят застива в собствената си жажда за повторения.

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

С настоящото есе накратко ще разгледам едни от най-влиятелните творци на 20 век, протегнали ръка към най-съвременните научни и технологични открития в началото на века и доразвили модерното течението Конструктивизъм.

Ще гледаме и разсъждаваме върху творбите на:
Антоан Певзнер (1884–1962) – художник и скулптор
Наум Габо (1890 – 1977) – художник и скулптор, архитект и теоретик на изкуството
Ласло Мохоли Наги (1895 – 1946) – Художник, фотограф, пространствен и визуален експериментатор

––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Братята Певзнер и Габо

Антоан Певзнер и Наум Габо, двама братя, известни като руски и американски художници и скулптори. Творци генератори на идеи, хора на мисълта, логиката и експеримента – едни от емблематичните лица на модерното изкуство, напълно покриващи понятието конструктивизъм – едно от многото лица на Модерното изкуство на 20 век.

Двамата са родени в Беларус, между 1910 и 1914, в семейство на инженер от еврейски произход, Наум Борисович [Неемия Беркович]. Истинските им имена са: Наум Габо – Неемия Беркович , а на Антоан Певзнер – Нота Беркович Певзнер.

Наум Габо

ПОГЛЕД КЪМ ОБРАЗОВАТЕЛНОТО МУ НАЧАЛО

Наум (Неемия) Певзнер изучава медицина и естествени науки в университетите в Томск и Курск и инженерни науки в Мюнхен. По това време той започва да посещава лекциите по история на изкуството на Хайнрих Вьолфлин. Благодарение на брат си Антоан Певзнер, Наум се е запознал с творчеството на италиански художник Амадео Модиляни и на руския авангардист Архипенко, което оказва силно влияние в творческите му търсения.
От 1915 г. той започва да се представя с псевдонима Наум Габо

През 1917 г. заедно с брат си се връща в Русия и започва да преподава в ВХУТЕМАСе. Става близък с авангардистките художници-конструктивисти Татлин, Малевич, създател на Супрематизма, Родченко. Заедно с художника Густав Густавович Клуцис, част от руския авангард, създател на цветния фотомонтаж организират изложба в Москва и там се представят произведенията на руски авангард.

През 1915 г. Неемия Беркович Певзнер напълно се отдава на пространствени експерименти и конструктивни творчески търсения и по това време започва да се представя под псевдонима Габо с основна цел да не го бъркат с по-големия му брат Антоан Певзвнер и заминава за Норвегия с което започват неговите сериозни скулптурни експерименти. През 1917 г. той се запознава и се сближава с руския кръг художници: Родченко, Татлин, Малевич.
Наум Габо излиза с радикалния, за времето си, «Реалистическим манифестом» с който критикува модерните течения кубизъм и футуризъм като отстоява идеята, че в дълбочина единството на пространството и времето, движението на обемите, но отрича обема в двят, като чисто емоционално живописно внушение и отхвърля емоционалната линията.

През 1922 г. пристига в Германия, където се запознава с немския художник и карикатурист Адольфом Оберлендером и Габо започва да работи като създател на декори и костюми за балетната трупа на Сергей Дягилев.
В 1932 г. отива във Франция и се сближава с Мондриан, холандски художник, който едновременно с Василий Кандински и Казимир Малевич поставя началото на абстракционизма.
През 1935 г.отива във Великобритани и оказва огромно влияние върху някои модернисти, художници и скулптури като Б. Николсон, Б. Хепуорт, Л. Мартин.
От 1946 г. заминава за САЩ, а от 1952 става американски гражданин. Започва да преподава в Харвард. През 1961 посещава СССР.

ПОГЛЕД КЪМ ИДЕИТЕ В ТВОРЧЕСКОТО МУ

И двамата братя като творци имат сериозен интерес към математиката и търсят логичното начало и структурата на формата. За тях всяка форма е резултат на логично взаимодействие, а не на случайни естетически хрумвания и емоционални чувства. В техните пространствени експерименти, рисунки и скулптури те изследват формата и нейното логическо трансформиране, строго обусловено и резултат от математически анализ и който са достигнали последователно и изцяло на базата на математическа логика. Всяка линия и обем са подчинени и резултат от логически структурни взаимовръзки между отделното и цялото.

В работите на Наум Габо могат да се видят директни инспирации от творческите търсения на Татлин. Освен явния респект, от друга страна може да се види нестихващия критичен аргумент към опитите на Татлин да предефинира ролята на изкуството в прогресивното общество, което излиза на повърхността след победата на Болшевишката революция през 1917 г. Въпреки че Габо се асоциира с руски художници от генерацията на авангарда и заедно с тях прави самостоятелна конструктивна група в Москва през 1921 г., той поема по свой самостоятелен път. Две или три години преди Октомврийска революция той кристализира свой собствен художествен език, работейки относително изолирано в изолираната среда на Кристиания (Копенхаген), където отива, напускайки университета в Германия.

Както и самият манифест на конструктивистите, те търсят логиката на изображението и обема в самата конструкция и от самата конструкция. И единствено последователно и логично извличат смисъла на изображението като художествен обект. 

В едно изказване на Габо за „същността на материалите” той казва: „Генезисът на скулптурата се определя от материала. Скулпторът няма забрана относно използването на какъвто и да е вид материал за целта, която иска да постигне във вида на пластиката си, в зависимост от това доколко работата е в съответствие със свойствата на избраните от него материали, издялани или отлети, изградени или конструирани. Скулптурата не престава да бъде скулптура дотогава, докато естетическите ѝ качества са в съответствие със съществените свойства на материала.”

Наум Габо като човек с логично мислене и интерес към точните науки и специално математиката е заинтересован и вдъхновен от идеите и търсенията на едни от най-силните умове в средата 19 век Бернхард Риман. В творческите си търсения и експерименти той се опитва да интерпретира и прилага тези математически концепции и елементи от т.н. Риманова геометрия.

Антоан Певзнер  

ПОГЛЕД КЪМ КЪМ ОБРАЗОВАТЕЛНОТО МУ НАЧАЛО

Роден в Климович, Белорусия, в семейство на инженер. Завършва Киевското художествено училище  и през 1909 е приет в Художествената академия в Петербург, но се налага да прекъсне обучението си, заради наложените ограничения за евреи.

През 1911 г. той отива в Париж, центъра на модерното изкуство в началото на 20 век. Певзнер доразвива художествените и теоретични идеи на модерното течение – конструктивизъм, възникнало като част от руския авангард около 1915 в Русия и продължил съществуването си до 1934 г. като преди това е официално забранено от сталинския режим. Самият термин КОНСТРУКТИВЕЗЪМ е въведен през 1920 г. от Наум Габо и Антоан Певзнер.

В 1911 г. Певзнер пристига в Париж и се запознава с А. П. Архипенко и А. Модиляни, оказал по-късно голямо въздействие върху брат му Наум Габо.

След Октомврийската революция (1917) двамата с брат му се връщат в Москва и там през 1920 г. Певзнер става професор във ВХУТЕМАС (Высшие художественно-технические мастерские).

През 1923 г. той заминава за Берлин и там се запознава с Катерина Дрейер (американска художничка абстракционистка и колекционер на изкуство) и Марсел Дюшан.

През 1946 г. Антоан Певзнер е един от организаторите, а по-късно и председател на салона ,,Нова реалност” ,като се е опитвал да преосмисли и продължи да развива концепциите на конструктивизма.

През 1958 г. участва във Венецианското биенале и във първото и второто издание на ,,Документа” в Касел.

ПОГЛЕД КЪМ ИДЕИТЕ В ТВОРЧЕСТВОТО МУ

В световното изкуство е познат като руски и френски художник и скулптор. Певзнер развива идеите на конструктивизма и дава началото на кинетичното изкуство.

В началото на творческият си период Певзнер създава серии контрарелефи, повлияни от руския художник Татлин, един от стартерите на конструктивизма и чиито идейни и творчески търсения са дали голямо отражение в различни сфери на изкуството, архитектурата и дизайна на 20 в. С новите си експериментални търсения Певзнер поставя и началото на кинетичното изкуство. По това време той се запознава с италианския художник Модиляни и руския художник Архипенко, факт, който по-късно оказва голяма влияние върху творческото развитието на брат му Наум.

Прозирайки някои идеи от работата на Л. Мохоли-Наги (1895–1946) с променливо осветление в просветващи конструкции (което е повлияло развитието на светлинната реклама ), Певзнер създава през 1924–26 г. „Торс” от плексиглас, с прикачени детайли от различни метали, отразяващи по различен начин светлината в различни части на обекта.

Творческата близост между Певзнер и Габо предопределя общите им лични връзки, участия в изложби и особено с групата на холандските художници и архитекти „Де стил”, начело с архитекта Тео Ван Дусбург и Пиер Мондриан, която развива принципа на неопластицизма в изкуството и функционализма в архитектурата. Първата собствена изложба на Габо се състои в Лондон (1937), а на Певзнер – в Париж (1947). Търсенето на универсални обобщения личи в проекта на Габо за паметник, предназначен за института по физика и математика (1925); комбинацията от геометрични фигури от тънки плочи е замислена като пластична формула на законите на Вселената. През 1927 г. на Изложбата на машинното изкуство в Ню Йорк Певзнер се представя с технизирани композиции от масивни метални блокове, скрепени с болтове, а Габо – с поредица от разработки на мотиви от проекта за радиокула край Серпухов, антагонистична спрямо „машинния романтизъм”.

Ласло Мохоли-Наги (László Moholy-Nagy)  

ПОГЛЕД КЪМ КЪМ ОБРАЗОВАТЕЛНОТО МУ НАЧАЛО

Роден в Бачборсод, Южна Унгария. Мохоли-Наги започва  да учи право, но логически и експериментално настроената му мисъл го насочва към революционното за началото на века изкуство – фотографията – симбиоза от техника, светлина и форма.

През 1920 г. той заминава за Берлин да учи фотография. Това му решение го довежда до запознаване с творци от кръга на дадаистите и конструктивистите. По същото това време Наги се запознава и с архитекта Валтер Гропиус, който от 1919 г. е директор на  училището за изкуства и занаяти „Grand-Ducal Saxon School“ във Ваймар  което Гропиус превръща в емблематичната за модернизма школа ,,Баухаус”. И естественото продължение на творческата кариера на Мохоли-Наги е да дойде в Баухаус, където през 1923г. е поканен от Гропиус като преподавател по фотография.

Динамиката на времето, в което техниката, науката, изкуството, новите фотографски възможности и търсещият, опиянен от модернистичните утопии и прогреса на века творец се преплитат в екзалтираща надпревара, за да се положи началото на съвременният дизайн и архитектура, се отразява на всеки, стъпил на територията на Баухаус, и още преди да подготви първия си курс по фотография той основава факултета по фотография в „Баухаус“.

ПОГЛЕД КЪМ ИДЕИТЕ В ТВОРЧЕСТВОТО МУ

С пристигането му в Берлин започва първият му творчески период (1920 – 1923).

През този творчески период най-значителното в изкуството му е, че то става напълно абстрактно. Той силно е повлиян от руските конструктивисти от началото на века и най-вече от Ел Лисицки (руски художник, архитект, теоретик.), който посещава Берлин през 1920 г. В творческите търсения на Мохоли-Наги настъпват големи промени. Той се отказва от творческото авторство и престава да подписва произведенията си, като по този начин максимално се дистанцира от класическата представа за художник, който емоционално преживява своите творби и лично е свързан тях. Той максимално се стреми да запази повърхността на платното или материала, върху който рисува, гладък, без излишни натрупвания на боя. С цел повече да изглежда като производствен мултиплициран продукт, произведен фабрично в завод, а не да е артистичен резултат от ръката на художник, отпечатваща по случаен начин неговите емоции, и затова започва да дава на произведенията си буквено-цифрени заглавия или направо ги оприличава на автомобили или други промишлени стоки. По това време започват и творческите му изследвания върху светлината и различните прозрачни материали.

Освен с живопис върху платно Мохоли-Наги работи и върху хартия и прави колажи от различни материали, графични отпечатъци, скулптура от дърво, метал и стъкло.

През 1922 г. той с помощта на съпругата си Луция преоткрива фотограметрията и експерименталните му търсенията се насочват в тази посока. Фотограметрията е фотографско изображение, направено без камера. Това му дава голяма свобода да експериментира със светлината и с различни прозрачни и плътни материали.

Мохоли-Наги е силно повлиян от идеите на руските конструктивисти, които се опитват да създадат нова система от универсални ценности като нова радикална художествена парадигма, изцяло базирана на промените, идващи от бума на научно-техническата революция в началото на 20 век. Един нов художествен и комуникационен език, напълно късащ с класическия и исторически смисъл на представите и целите, и естетиката на изкуството. Художествен език, базиран изцяло на геометричните форми, вдъхновен от естетиката на машинните елементи, мултиплицираните заводски продукти, на конструктивната, механична и рационална мисъл, а не на спонтанната творческа емоция на автора.

Наги много силно е привлечен и от утопичната социалната философия на руския конструктивизъм, разпространил се в различни сфери на изкуството, архитектурата и дизайна, отреждащ водеща роля на художника като активен генератор за подобряване на живота в обществото. Художествена и социална нова парадигма, изцяло повлияна от идеите за нов световен ред, базиран на марксистка концепция за нова, прогресивна социална класа, в която основна и прогресивна роля се дава на световната работническата класа, „която да победи  капитализма, да премахне старите класически и остарели обществени буржоазни принципи и да установи Нов обществен ред, чрез революцията на пролетариата”.

В манифеста на конструктивистите от 1921, подписан от руските авангардисти К. К. Медунецкий, братята В. А. Стенберг и Г. А. Стенберг може да прочетем в началото част от водещия лозунг, с който започва ,,Конструктивизма в света” – ,,Конструктивизмът ще доведе човечеството при минимално изразходване на енергия до овладяване максимално на културата. ”

Паралелно с преподавателската си работа в училището ,,Баухаус” той прави редица творчески  експериментални работилници по фотография.

През 1925 г. в серията издания на „Баухаус“ излиза книгата му ,,Живопис, фотография, кино”, в която определя фотомонтажите си с измисленото от него понятие „фотоскулптури“, представляващи „взаимно проникване на визия и игра на думи; странна комбинация от реалистични изобразителни средства, превърната във въображаеми светове.“

Мохоли-Нали изцяло се впуска в изследване на новите технологични възможности и материали, непознати до сега, за да реализира своите идеи.

Технологиите и научните открития своевременно променят и обуславят нови полета за творческа интерпретация и имат нужда от нови изразни средства и материали за внушение. Макар и еклектични, в началото на века се забелязват първите тенденции за използването на по-различни от класическите методи и материали. На основата на промененото мислене по отношение на формоконструиране, пространство и материя се налагат прозрачни и полупрозрачни елементи, които обслужват скулптурата и които именно ще бъдат обект на нашето изследване.

Използването на тези прозрачни и полупрозрачни елементи, приложени в скулптурата, и съотнасянето им към познатия ни плътен обем, равнината, правата и всички останали формоконструиращи елементи ще допълнят и обогатят езика и звученето на визуалните изкуства. Способността им да са прозрачни, да имат възможността да пропускат и редуцират светлината или пък да я филтрират и оцветяват в различни цветове и нюанси, да въздействат с двуизмерна и триизмерна материалност и същевременно да запазят усещането за лекота ще ги направи предпочитани от много автори.

Точно върху елементи, изграждащи временни и нестабилни светлинни движения и форми Мохоли-Наги отваря прозореца и все едно с това отваряне влиза и преминаването на остър лъч светлина, който преобразява и преосмисля пространството, за да се превърне в един светлинен експеримент, от светлина и сянка, прозрачност, отражение, полупрозрачност, затъмнение, сянка и полусянка, остра граница на тъмнина и блясък на светлина, наслагване и пренаслагване на движещи се плоскости и фотографски образи един върху друг в напълно нов и непрестанно променящ се художествен обект. Променящ от вътре и вън заобикалящото го пространство.

Това е началото и на кинетичната скулптура от светлина и прожекция на променящите се и нетрайни образи, съставляващи един енигматичен и синхронен обем. Това е началото на оптичното изкуство, на експерименталния концептуален обект, началото на ново търсене и изграждане на образи, преживявания и пространства.

През 1929 г. Мохоли-Наги участва в организирането на прочутата изложба „Филм и фото“ в Щутгарт.

През 1937 г. се установява в Чикаго и става директор на училището по дизайн, което преименува в „Новия Баухаус“. Две години по-късно заедно с други художници основава в Чикаго собствено училище по дизайн.

Обобщение

ЛИНИЯ, СТРУКТУРА, СВЕТЛИНА, ПРОЗРАЧНОСТ, НЕПРОЗЛАЧНОСТ ПРАЗНО И ПЪЛНО

–

ПАРАЛЕЛИ И РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ КОНСТРУКТИВНИТЕ И ПРОСТРАНСТВЕНИ ТЪРСЕНИЯ НА ГАБО, ПЕВЗНЕР И МОХОЛИ-НАГИ

 Срещата и на тримата творци става на територията на генератора на нови идеи, експерименти в изкуството, архитектурата и дизайна на 20 век – Bauhaus. Като преподаватели и част от творческата мисъл те донасят където и да отидат частица от вируса на съвременния дизайн и това бавно и постепенно променя обществото като градска среда, променя възприятията и отношението към фотографията като изкуство, към модерното изкуство и към дизайна като функция, форма и материал.

 Началото на  миналия век освен с бързо научно-техническо развитите бележи и непознат до сега експериментаторски  дух който витае навсякъде и той не отминава едно от векове дълготрайно изкуство като скулптурата, в което материалът е еталон за качество и борави изцяло с представите за трудност, тежест, устойчивост, дълготрайност, вечност и точно поради това използва традиционно твърди или гъвкави, но издръжливи, нерушащи се лесно материали.

Началото на века разрушава и тези представи, градени и доказани векове наред. От изчистените скулптури в неолита, през масивните статуи в Египет, силно компактни и вретеновиди тела на куросите от гръцката архаика или изчистената от дълбочини сдържана детайлност на повърхността на фигурите на Елинизма, през Римските копия на гръцките скулптури, през драматичните статуи на Микеланджело и дори през дръзките и смели витиевати извивки от недопустимо смелата игра с мрамора на великия Бернини до връщащи се обратно по вектора на времето класически скулптурни ансамбли от масивни и прецизни тела, бронз, мед, камък, дишащи плът, с ясно изразени контрастни повърхнини изграждащи живи и дишащи обеми, светлини и сенки, вдлъбнатини и издатини на тежко емоционалната развръзка в плътската маса от масивен и тръпнещ мрамор или бронз на големия Роден.

В средата на века технологията за производство на нови синтетични прозрачни и полупрозрачни, с различна гъвкавост и твърдост, материали прави голям бум и това е пряка творческа провокация към творци като Певзнер, Гаво и Мохоли–Наги. От друга страна фотографията се размива още повече и светлинният експеримент с различни обекти, създаващи нови форми и наслагващи се пространства, позволява още по-задълбочените експерименти и проекти на Мохоли–Наги.

Всичките класически представи за понятието какво е скулптура и как трябва да се прави Наум Габо, Антоан Певзнер и Мохоли-Наги напълно променят и задават нови траектории, по които тръгват следващи поколения творци от средата и края на 20 век.

Това е и времето, в което скулптурата и като цяло изкуството поема в коренно различни и вариантни посоки от познатите до този момент.

Със смелата творческа еволюция и амбицията да развие своята художествена кауза и стил Наум Габо се освобождава като творец и най-вече в този процес има голямо значение и вдъхновяващата роля на руския авангарден художник Владимир Татлин, неговото програмно за конструктивизма произведение – кулата на Татлин, проектирана да се построи в Петербург и висока 40 м. – „паметникът проект „Кула на III комунистически интернационал“ (1919) обединява принципите на архитектурата, скулптурата и живописта и в нея се прокарва пътя на модернистичната концепция, че човекът е машина и конструкцията, инженерството, машинното и серийно производство са истинските вдъхновители за художествено творческо мислене и негов реален обект.

Това мислене ще разчисти пътя на много нови модернистични течения на 70-те години на 20 век, но дори продължава да вдъхновява и сега, през постмодерното време, без утопични и геройски  каузи, времето на миксирани и ен-вариантни авто-стилове, в което всеки е художник и всичко е изкуство.

Бележки:

Фотограметрията (от гръцки: фотос – светлина; грама – чертеж; метрео – измерване) е научна дисциплина, занимаваща се с определяне формата, размерите, положението и други количествени и качествени характеристики на различни обекти от земната повърхност по тяхна фотоснимка.

Конструктивизмът (от лат.: constructio – построяване) възниква като концепция в изкуството около 1913 година (контрарелефите на Татлин), а като стил се обособява около 1920 година. Обхваща различни сфери на изкуството, архитектурата и дизайна. Главната идея на конструктивизма е търсенето на образното начало. От изображението към конструкцията и от конструкцията към производството – това е манифестът на конструктивизма. Той се стреми към максимална икономичност и целесъобразност по отношение на материалите, обема, формата и конструкцията.

Конструктивистите смятали, че всички части на създавания обект – сграда, интериор или друг вид дизайн, трябва да се намират в строго единство, в което няма случайни, емоционално-спонтанни и необмислени елементи. Както в добре работещия механизъм, не може да има излишни или недостигащи детайли, така и в добрия дизайн е нужна целесъобразна оправданост на всяка част от композицията.

Едно от програмните произведения на конструктивизма е Кулата на Татлин. Паметникът проект „Кула на III комунистически интернационал“ (1919) обединява принципите на архитектурата, скулптурата и живописта. Създаден да се реализира, според Татлин, от „желязо, стъкло и революция“, той се превръща в символ на руската авангардна архитектура и на модернизма. Отношението на Татлин към материала като определящ за композицията вдъхновява конструктивизма в архитектурата и дизайна.

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

Брой 10 НСП

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

Писма до непозната

Щом минат годините, щом минат
Годините и се отвори във въздуха ров
Между душата ти и моята. Щом минат годините
И аз бъда само някой обичал навремето
Същество, спряло за миг пред твоите устни
Нещастно, уморено да скита из паркове
Къде ще си ти? Къде тогава
Ще си, дъще на целувките ми!

Влакчето на ужасите

В продължение на половин век
Поезията бе
Рая на превзетия глупак.
Докато пристигнах аз
И се установих с моето влакче на ужасите.

Качвайте се, ако искате.
Да е ясно, че не отговарям, ако слезете
Кървейки през носа и устата.

Несъвършеният кавалер

Двойка прясно женени
Спира пред гроб.
Тя е в безупречно бяло.

За да виждам, без да ме видят
Скривам се зад колона.

Докато тъжната булка
Плеви гроба на баща си
Заниманието на несъвършения кавалер е
Да чете списание.

Предупреждения

Забранена е молитвата, кихането
Плюенето, възхвалата, колениченето
Благоговеенето, воя, храченето.

В това помещение е забранено да се спи
Ваксинира, говори, отлъчва от църквата
Да се настройва инструмент, да се спасяваш с бяг
да се прихваща чужд сигнал.

Строго е забранено да се тича.

Забранено е пушенето и съвкупляването.

Определям себе си като благоразумен човек

Определям себе си като благоразумен човек
Не като озарен професор
Нито като пророк, знаещ всичко.
Изненадвам себе си наистина понякога, играейки
Ролята на разгорещен кавалер
(Щото не съм светец от цепеница)
Но не се определям като такъв.

Скромен глава на семейство
Фиерабрас, плащаш данъците си.
Нито Нерон, нито Калигула –
Клисар, човек от гъмжилото
Чирак на светец от цепеница.

В реалността няма прилагателни

В реалността няма прилагателни
нито съюзи, нито предлози
кой е видял някога един игрек
извън Граматиката на Бейо?
в реалността има само действия и неща
мъж, танцуващ с жена
жена, кърмеща бебето си
погребение – дърво – крава
междуметието е дело на подлога
наречието е дело на даскала
и глаголът съм е халюцинация на философа.

Това сигурно е гробище

в противен случай не е ясно
какви са тези къщи без врати и прозорци
тези несвършващи колони от коли

а ако съдим по тези фосфоресциращи сенки
възможно е да сме в преизподнята

под този кръст
със сигурност има църква

Тези идилични влюбени

си приличат като две мравки
като две очи на едно и също лице
като двете ноздри на един и същ нос

тези влюбени мамка му
приличат на морето люшкащо се
и на петната на слънцето

В такъв случай

не се чудете
ако ме видите едновременно
в два различни града

присъствайки на богослужение в параклис в Кремъл
или хапвайки хот-дог
на летище в Ню Йорк

и в двата случая съм без грам разлика същия
нищо, че е абсурдно същия съм

Мухи в лайната

Господина – туриста – революционера
ми се ще да питам едничко нещо:
виждали ли сте някога флотилия от мухи
да кръжат над рядко лайно
да кацат и да се трудят в лайното?
виждали ли сте някога мухи в лайно?

защото аз се родих и израснах с мухите
в къща, обградена от лайна.

Светото семейство

Викат ми Хосе на Нея Мария
& нашия боготворен син се казва Хесус

Шушука се че не съм негов биологичен баща
Но това не е никак важно

Важното
Е че Светото семейство е налице

Определям себе си като негов платоничен баща
Кво да ви кажа:
Стига ми мушмурока да ми вика тате
Кураж!
СВЕТЛИ ВЕЛИКДЕНСКИ ПРАЗНИЦИ НА ВСИЧКИ
& хиляди благодарности за оказаното внимание

Това, от което спешно имам нужда

е некоя Мария Кодама
която да се грижи за библиотеката ми

някой който да иска да се снима с мен
за да остане в паметта на потомството

жена от женски пол
златната мечта на всеки голям творец

ще рече убийствена блондинка
която да не се гнуси от бръчки
по възможност първа употреба
нула на километража за да съм точен

При липса на такава може огнена мулатка
не знам дали съм ясен:
чест & слава на ветераните от 69-та!
с млада вдовица на хоризонта
времето спира
решени са всички проблеми!
виждаш ковчега в розово
дори болките в корема
предизвикани от стокхолмските академици
изчезват като по чудо

Работил съм всичко

Дори труп
Веднъж ми викат легни ей там
И аз какъвто съм си слушам
Покриха ме с вестници
& се заеха да снимат някава сцена
от някакъв филм

Друг път
В един бордей в Сан Антонио
Насилиха ме
Да смуча циците на някаква бабичка
Под смъртна угроза

Кво да ви кажа хора

Почивай в мир

много ясно – почивай в мир
а влагата?
а мъховете?
а тежестта на надгробната плоча?
а пияните гробари?
а плячкосващите гробове?
а плъховете гризящи ковчезите?
и проклетите червеи
промъкващи се отвред
правейки смъртта невъзможна
или си мислите че ние някак
не си даваме сметка за нищо…

прекрасно е да кажеш почивай в мир
с ясното съзнание че това е невъзможно
само за мерака на онази с косата

да знаете че си даваме сметка за всичко
паяците припкащи по краката
като бай хуй у дома си
не оставят грам съмнение по въпроса
да оставим бабините деветини
пред зейналия нашироко гроб
трябва да се говори в прав текст:
вие при на хляба мекото
ние на дъното на бездната

Епитафия

Ръст среден
Глас нито тънък, нито дебел
Големия син на начален учител
И на шивачка за всякакви поправки
Мършав по рождение
Макар и предан на добри софри
Изпити бузи
И по-скоро обилни уши
Лице четвъртито
На което очите едвам се отварят
И нос на боксьор мулат
Надвесен над уста на ацтекски идол –
Всичко това озарено
От нещо средно между ирония и коварство –
Не особено в час, нито пълен будала
Бях каквото бях: миш-маш
От олио и оцет
Кървавица от ангел и добитък!

Превод от испански Владимир Сабоурин

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

– в търсене на истината –
на Палми Ранчев

Бях комсомолец
Член на ученическия комитет
Военно-патриотично възпитание
Вярвах в светлото бъдеще
и че живея в най-добрия строй
в новото време на новия човек
Веднъж ме извикаха на среща
от Окръжния комитет във Видин
Бях десети или единадесети клас
Беше странно че трябваше да потърся някой си
на пропуска на управлението на милицията
Отидохме зад Партийния дом
Помня стоим в прошарената сянка
хвърляна от дърветата
нещо ме меко притиска
докато мъжът ми говори (сега да го опиша така)
за важността от борбата с икономическата престъпност
ако съм знаел нещо да съм му го кажел
в името на благоденствието на социалистическата родина
Помня само
Мълча
в шарената люшкаща се сянка на клоните на дърветата
в обземащото ме чувство на смутност нередност смътна угнетителност
(сега ми се иска да кажа омерзителност)
Друго не помня
паметта услужливо е изтрила следите
(сигурно съм промълвил да
или кимнал в съгласие)
Беше лето 1985-а или 86-а

Никога повече не се срещнахме
Никому не разказах това
Побоях се да включа спомена в Книгата на живота (1)

1. 0.
Отговор с изх. № КИ-Ч-17-8918/06.04.2017 на Комисията за разкриване на документи и за обявяване на принадлежността на български граждани към държавна сигурност и
разузнавателните служби на Българската народна армия
До г-н Николай Павлов Бойков
Уважаеми господин Бойков,
В отговор на Ваше заявление ВХ. №КВ-17-3072/16.03.2017 с искане да бъде извършена
проверка по чл. 31, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за достъп и разкриване на документи и за
обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и
разузнавателните служби на Българската народна армия Ви уведомявам: Комисията за
разкриване на документи и за обявяване на принадлежност на на български граждани към
държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия извърши
проверка и към настоящия момент НЕ ОТКРИ ДОКУМЕНТИ, установяващи Ваша
принадлежност към органите на държавна сигурност и разузнавателните служби на
Българската народна армия, съгласно разпоредбите на чл. 25 от горецитирания закон. В
комисията НЕ СА НАЛИЧНИ и документи, установяващи събиране на информация за Вас от
органите по чл. 1 от ЗДРДОПБГДСРСБНА.

Председател на КРДОПБГДСРСБНА:
Евтим Костадинов
(подпис не се чете, печат)

1.1.
След отговора на комисията за досиетата, създадох няколко хипотези. Споменът ми е
фалшив, отхвърлих я, чак пък толкова ясно да си спомням прошарената сянка на дърветата,
да не говорим, известен съм, че ми е бедна фантазията. В комисията са проверили през
пръсти. Малко вероятно. В настоящия момент няма документи, но някъде има все пак. Малко вероятно, като гледам изброените ведомства, към които се обръщат до получаването на цялата документация. Вербуващия ме не е оставил писмени следи в картотеките и личните дела. Малко вероятно. Той сигурно също е трябвало да изпълнява план и да показва резултати. Прочетох, че комисията не дава данни за лица под 18 години. Да съм бил в десети клас на 17 години? Или не е било работа на ДС, а на стопанския отдел на Народната полиция.

1.2.
Намерих кратката проза, която махнах от Книгата та живота, реших да не поправям нищо, дори полицията я оставих полиция:

Как не станах сътрудник на ДС
– и аз живях в социализма –

Беше в началните години на времето на гласността и перестройката. Тъкмо бях завършил средното си образование, бяха ме приели информатика в СУ и щях да ходя войник. Или пък бе в промеждутъка между Математическата гимназия и УПК по готварство. Не помня. Бяха ме повикали от районната полиция във Видин – сега там са общински служби – по някакъв предлог, за някаква справка. Не помня името на оперативния работник, сега си мисля, сякаш по комсомолска линия трябваше да се срещна с него. Не помня дори какво каза, може би се е позовал на борбата с икономическата престъпност, как ли я наричаха тогава?, и дали не съм знаел за хора, имащи връзки с чужденци и продаващи на черно. Не знаех. Да се обадя, ако се присетя. Може би кимнах с глава, може би казах да. Не му се обадих. Помня само смътното усещане за нередност и смутност в себе си в алеята зад партийния дом, сред процеждащите се през зелените корони на дърветата, топли, слънчеви, ласкави лъчи.

1.3.
Проверявам приемното време на членовете на комисията за досиетата, след това проверявам в интернет члена на комисията, който приема. Не го одобрявам, партиен кадър. Ще чакам графика за следващия месец.

1.4.
На 4-ти срещу 5-ти април 2017 съм сънувал сън: седя в инвалидна количка, бутана от Яница
Радева, обръщам глава към нея и се опитвам да ѝ разкажа разказания тук спомен, но не мога
и не мога да извадя глас от себе си.

1.5.
Говоря с техническия сътрудник на един от членовете на комисията по досиетата, на онзи, на който съм решил, че мога да имам доверие. Казвам кой съм. Обяснявам за какво става дума. Прочитам ѝ отговора на комисията. Докато го правя, имам усещането, че чувам потракване от пръсти по клавиатура на компютър. Всичките архиви на МВР били при тях. Ако имало документи, които са унищожени, то щяло да има документ за унищожението им. За евентуалната ми седемнадесетгодишност казва, че ако имало документи, щяло да стане ясно. Обещава да провери и обсъди въпроса с колеги и да ми върне обаждане. Обажда се и потвърждава, че нямало документи. Може и да съм се бил оказал безинтересен, как ли каза, не запомних, сега си съчинявам, за органите на ДС. Разбираме се, че няма нужда да се срещам със самия член на комисията. Да не си губим времето.

1.6.
Не намерих истината. Сигурна е само смъртта.

Николай Бойков

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

Лицето Кирчо Боянов спокойно можеше да се роди в Нови Пазар, Първомай, Бяла Слатина, или Кресна, но неумолимата съдба бе пожелала той да се появи на бял свят в Л*** – градче също толкова голямо и опоскано от развоя на най-новата българска история, както и гореспоменатите селища. (В интерес на следствието ще запазим в тайна името на родното място на нашия герой.) Също толкова спокойно Кирчо Боянов можеше да завърши българска филология в София, Пловдив или Велико Търново, но пак, значи, повелителката на нашите земни мигове бе решила той да се дипломира като педагог по български език и литература в прочутия със своите културни традиции град Ш***. (Както вече се досетихте, и тук спазваме следствената тайна.)

Преди да изчезне, лицето Боянов живееше в столицата на своята страна, в която, кой знае защо, открай време поданиците й отчаяно се бореха да оцелеят. С мъжка рожба и съпруга, в панел и с куче (следствието може да установи, че то е чистокръвен помияр) Кирчо Боянов ден и нощ упражняваше правото си да съществува с Божия помощ и с обидно малко пари.

Тук трябва да подчертаем, че лицето Кирчо Боянов бе кръстено Кирчо по две причини: първо, в чест на славния светия, първоучител и създател на славянската писменост Кирил и второ – на македонския си дядо Кирче, лют потомък на достойни харамии. От Св. Кирил Кирчо бе наследил любовта към словото, а от дядо си Кирче – дълго да пие и грозно да псува. Освен това, като всеки българин, лицето Боянов не обичаше да го докачат на достойнство и чест. В случаи на подобна дързост той гордо мълчеше, защото знаеше, че и ний сме дали нещо на света. От друга страна, обаче, Кирчо бе убеден, че в условията на постоянна мизерия умът и въображението закърняват и че всяко що-годе сносно нещо може да мине за шедьовър.

С присъщата си отколешна типичност на българин, на който умът му идва само кога ляга и кога бяга, всяка вечер преди да заспи Кирчо Боянов мръсно и люто псуваше. Така се успокояваше и ако сънуваше, сънуваше само романси. (Доколкото ми е известно, следствието не разполага със запис на негови псувни и примерът, който прилагам тук, може единствено да го улесни.) Впрочем, ето как грозно само псуваше той:

“Да се е-еба у главата проста! Д’е-еба тоя мизерен живот! Да го набутам на всички нещастници в тая шибана държава! Да го начукам на депутати, министри, президенти и съветници; да го туря на борци, бизнесмени и бодигардове; да го накарам на всички плашипутарници от долния Дунав; да го наръгам на балканските ни съседи, на НАТО и ЕС; да го набия на САЩ и Русия, на ООН и лично на Бутрос-Бутрос! Да го духат, всичките да го духат, да го духат, да го духат, да го духат… “ И така Кирчо Боянов се унасяше в сън, а на сутринта се събуждаше блажен, за да посрещне слънцето на новия ден, което подло грееше през озоновите дупки.

За разлика от дядо си Кирче, лицето Боянов, обаче, никога не псуваше на глас. Кирчо знаеше, че ни­кой не е прокопсал от ругатни, още повече срещу своя народ, а и понеже бе учител по български език и литература в началния курс, той не можеше да си позволи да възпитава децата на такова, лишено от всякакво естетическо чувство, нихилистично отношение към обективната действителност, в частност към демократичния преход на тяхната родина. И без това, милите те, макар и малки, крадяха, рекетираха другарчетата си, че дори и убиваха, употребяваха всевъзможни наркотични  упойващи вещества, влизаха в какви ли не секти, а някои даже посягаха на най-ценното нещо, дадено от Бога – човешкия си живот.

Дори да беше ядосан до немай-къде, Кирчо Боянов пак се въздържаше да псува на глас. Е, понякога, когато съвсем не издържаше, той изричаше полугласно: “Да му таковам …”, ала това беше много, ама много рядко и при това никой не го чуваше.

Може би поради изложените по-горе причини лицето Боянов говореше малко, а когато го вършеше, той най-често употребяваше думата “такъв” в многобройните й варианти. Получаваше се нещо подобно: “Вчера, такова, бях в таковата и таковах едно такова …”

Сигурно няма да повярвате, че един учител по български език и литература, роден в Л*** и завършил в Ш***, имаше толкова беден словник, сигурно (това и следствието няма да приеме за правдоподобно), но такава беше голата истина. Пак в нейн интерес трябва да заявим, че Кирчо Боянов бе изключително внимателен в думите и отношенията си към хората. Та той просто ги отбягваше и ако общуваше, предпочиташе да го върши предимно с жена си и сина си, но най-вече, принуден от обстоятелствата, с колежката си Цочева. Тя бе пред пенсия и не пропускаше удобния случай да му направи комплимент: “Колко сте внимателен, колега Боянов! Ако всички млади хора бяха като вас, каква държава щяхме да бъдем само!” “Такована!”, можеше да й отвърне Кирчо Боянов, ала вместо това той я даряваше с блага усмивка, от която на колежката Цочева светът й изглеждаше по-слънчев, по-демократичен и надежден като синьото небе.

Ето как в дни на безмълвна мизерия и в потайни нощи на грозно псуване лицето Кирчо Боянов упражняваше правото си на живот, ако изобщо последният можеше да се определи като такъв. Дните тичаха като хлебарки по пода на неговия живот, хлебарките в панелното му жилище се множаха като дните му, а Кирчо Боянов безмълвно псуваше нощем, неподозиращ за своето изчезване.

(В интерес на следствието тук трябва да отбележим, че съществуват две версии относно изчезването на нашия герой. Едната, че той е заминал за Америка, Канада, Австралия, Нова Зеландия и др. подобни, просто не е издържана, тъй като и децата, на които преподаваше, знаеха, че г-н Боянов бе по-беден и от тях, ergo нямаше откъде да вземе пари за билет. Другата, в която има известна логика, е, че лицето Боянов вече бе престанало да бъде лице, че се бе преобразило в някаква нова форма на материята, благодарение на съвременните технологии, повишения радиационен фон, нискочестотното лъчене на микровълновите печки, мобифоните и други пагубни улеснения на цивилизацията. Но и тази версия, колкото и научнообоснована да изглежда, е уязвима: Кирчо Боянов нямаше допир до нито една съвременна технология, като изключим шрайб-проектора в училище, който от години не работеше поради липса на средства; живееше далеч от източник на радиация, а повишена такава, според правдивата и високоотговорна българска медия, нямаше; колкото до ниските честоти – Кирчо Боянов не притежаваше нито микровълнова печка, нито мобифон, нито дори гайгермюлеров брояч. Оставям на следствието да си изгради своя хипотеза, но като имам предвид колко е затруднено то в последно време, бих му препоръчал да помисли и върху следното: дали пък лицето Боянов, родено в Л*** и завършило в Ш***, не се бе обезличило от някаква нова форма на стремеж да се замине на някъде си на всяка цена. Не, не говоря за самоубийство, колкото и да са зачестили напоследък самоубийствата според статистиките на ООН, нито за убийство, отвличане и пр. Толкова време след изчезването, тялото на лицето Кирчо Боянов не е намерено, нито нос, ухо или пък пръст, с каквито органи обикновено по-човечните рекетьори удостоверяват добре свършената си работа. Не, тази посока на разследване е погрешна! По-долу ще изтъкнем допълнителни факти, които, според нас, биха улеснили следствието.)

И така, както казахме в началото, лицето Кирчо Боянов, освен дете и жена, имаше и куче: според следствието – помияр, но според собственика му – кучеобразно същество без плоски нокти и перушина, в чието тяло се беше преродила душата на дядо му Кирче. Това Кирчо Боянов разбра една вечер, когато по телевизията имаше дискусионно студио, в което разни професори, общественици и други умни глави обсъждаха историческата съдба на България: колко ощетена, ограбена и измамена от Великите сили и своите съседи бе тя! Друг път, каквото и да даваха по телевизията, кучето на лицето Боянов спеше, свито на кравайче в краката му като неумолимата категория време. Така спеше в последните си години и дядото на Кирчо – свит в телесната си немощ на леглото до печката. Ден и нощ този потомък на македонски комити, сражавал се във всички български войни без Отечествената, за която бе вече твърде стар и мъдър, за да пролива кръвта си, ден и нощ дядо Кирче прекарваше със затворени очи в очакване най-после те да се изцъклят и да се свърши цялата галиматия, както обичаше да се изразява той. Когато отваряше очи, обикновено дядо Кирче присядаше до печката и гледаше през прозореца с един недостъпен за човешкото слово поглед. Какво ли виждаше дядо Кирче, питаше се малкият тогава Кирчо? Но дори и по-късно, дори мигове преди да изчезне, Кирчо Боянов не можа да си отговори на този непосилен като времето въпрос. Очите, обаче, тези тъмнокафяви, изпълнени със земна влага, очи лицето Боянов запомни завинаги. Естествено, Кирчо Боянов не можеше да не запомни и яростните псувни на дядо си по адрес на какво ли не, но най-вече по адрес на живота. “Да е-еба аз тоя скотски живот!”, казваше дядо Кирче и очите му ставаха такива едни, че дори и чашите в стаята потреперваха, да не говорим за лампата, която гаснеше начаса, ако беше запалена, или светваше тутакси, ако беше изгасена.

Ето по тази особеност на погледа лицето Боянов откри, че дядо му се е преродил в неговото куче. Защото, докато умните глави хленчеха над историческата ни орисия, малкият звяр скочи от леглото, отиде до телевизора и погледна мърдащите в него човечета с такива очи, че вездесъщата електронна медия изведнъж занемя, а миг след това и угасна.

От този ден нататък лицето Кирчо Боянов се убеди напълно, че дядо му е до него, вселил се в тялото на любимото му куче. Именно тогава Кирчо започна да псува наум преди заспиване и да става все по- и по-мълчалив. В началото Кирчо псуваше някак си предпазливо, струваше му че светотатства, срам го бе от вярата му в утрешния ден, от доброто у човека. Но колкото по-дълги и яростни ставаха псувните му, толкова повече се умиляваше кучето в краката му, гушеше се в тях, а понякога дори идваше да го близне от радост, особено ако псувнята истински му допаднеше. А когато Кирчо Боянов за пръв път вмъкна прилагателното “кучешки” в съчетанието: “Ебем ти радост и утеха, ебем ти кучешки живот!”, животинчето в краката му едва не го изяде от умиление. То не бяха ласки, то не бяха целувки, то не беше чудо!

Съпругата на Кирчо Боянов, която спеше с детето на другото легло, често се питаше какво става: ни глас, ни лай се чуваха, а в кревата се гушеха куче и човек. Тя не подозираше, че дните на съвместен живот със съпруга й са преброени. На първо време й се наложи да свикне със странните среднощни ласки между Кирчо и кучето, като не пропускаше да съчувства на мъжа си и животинчето. “Добре, че е поне тази радост”, кръстеше се тя, завиваше сина си и се унасяше.

Дни преди да изчезне, лицето Боянов спря да сънува романси и започна да говори на сън. Когато го чу за пръв път, жена му прие факта за едно естествено бълнуване, но на следващата и особено на по-следващата нощ, когато Кирчо вече седеше в леглото и говореше повече от половин час, тя се озадачи. Съпругът й сякаш разговаряше с някого. Изреченията му бяха свързани, в тях имаше формална логика и не приличаха на брътвежи, обикновено израз на подсъзнателни желания. (Трябва да поясним на следствието как стана това.)

Та значи, дни преди да изчезне, Кирчо Бо­янов отново си легна, изморен от скучния, беден и безмълвен педагогически ден. Напоследък освен на учениците Кирчо не говореше на никой друг, дори и на колежката Цочева. Затова пък вече псуваше наум като един истински каруцар и то с такива мръсни думи, които е някак си неудобно, направо срамно да цитирам, колкото и необходими да са те на следствените органи.

Но онази нощ лицето Боянов бе толкова скапано, че едва му остана време за една-единствена, при това много особена от гледна точка на граматическите категории време и наклонение, псувня: “Как бих искал да съм му ебал путката майчина на вашия вечно нищожен животец, д’е-еба!” (Да ме прости следствието, но смятам, че приложеният по-горе образец ще му бъде от огромна полза.)

И Кирчо заспа като заклан. Нямаше време дори да отвърне на кучешките милувки. Не сънува романс. Спа задълбочено и пълноценно докъм три часа през нощта, когато внезапно бе събуден от яростен лай на улични псета. В междублоковото пространство кънтеше неразбираемата глъчка на глутница помияри. Бе в разгара на пролетта. Природата прочистваше кръвта си и бе готова да се съеши с каквото й попадне.

Кирчо опипа с крак гърба на своето куче и се замисли, без да отваря очи. Псетата не спираха. “Защо лаят те”, попита се той, “а този тук спи като талпа? Мълчат си и кучетата по останалите апартаменти. Защо? Тия, долу, може би се бият, може би се лее кръв, а нашите питомци спят блажено. Д’е-еба тая природна несправедливост! Къртят като пукали. Нямат ли съчувствие, нямат ли страх от Бога! Спят си. Да ебеш и кучетата му!”

Тук лицето Боянов спря и започна да се унася. Той не разбра, нито усети, че за пръв път псува на глас. Жена му го чу, но тя успя да осмисли само последните три изречения и ги прие за нормално бълнуване. Но не би!

На следващата нощ Кирчо продължи, но сега вече бе седнал в леглото и говореше на кучето си, което, кой знае защо, спеше като умряло. Очи лицето Боянов не отваряше (нека следствието обърне особено внимание на този важен факт!), но и не млъкваше: “Нали си бил комита, нали си участвал в три войни, защо спиш сега, а? Изнасилвате децата ни, нападате ги, разкъсвате ги, крадете като изоглавени и убивате, д’е-еба ваш’та майка! Псета! А ти – хъркаш! Стани, продумай, дай разумно обяснение, да те еба у кучеобразното!” Жена му трепереше на съседното легло и силно притискаше детето. Не смееше дума да обели.

А нощта, преди окончателно да изчезне,  с лицето Кирчо Боянов, родено в Л*** и завършило в Ш***, се случи нещо изключително нехарактерно за края на двадесети век – този апотеоз на съвременната цивилизация. След като наруга отново целия кучешки род, след като го обвини, че няма страх и свян от нищо и пред нищо, а мисли само за пари, раз­в­рат и оръжие, как да властва, лакомее и богатее, та след като нахули едно хубаво спя­що­то в краката му кучеобразно, чак тогава Кирчо Боянов отвори очи и се взря в тъмнината. Погледът му бе такъв един, че чашите в стаята пот­ре­пе­ри­ха, а миг след това светна и лампата.

Съпругата на лицето Боянов погледна към леглото, но в него освен кучето, което спеше като умряло, друго нямаше. Тя стана, отиде в кухнята, после в тоалетната, за да потърси мъжа си, погледна на терасата, дори в гардероба и под леглото погледна, но от Кирчо нямаше и помен. “Сигурно е излязъл да се поразходи”, помисли си тя. “Толкова се е изнервил напоследък, че чак започна да псува насън.” След това уга­си светлината, легна до сина на Кирчо и го прегърна със свито сърце и душа. Детето бе в първи клас и вече знаеше да пише буквичките на Светите братя.

(Сега. На следствието бих искал да кажа, че сигурно не си струва да се занимава със случая по изчезването на лицето Кирчо Боянов. Знам колко са претоварени днес следствените органи и може би няма да е целесъобразно да се изразходват усилия и средства за един такъв маловажен казус. Все пак, държа да уведомя нашата общественост, че напоследък броят на бездомните кучета рязко се е повишил и ако не бъдат предприети някои съвместни действия, има опасност от техния среднощен лай да зачестят псувните на глас, за чието посочване в историята с лицето Кирчо Боянов, още веднъж, искрено се извинявам.)

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

Аз се моля на Бога с това слово:
Боже на всички твари и Създателю на
всичко видимо и невидимо.
Господ Дух прати на живеещия
да вдъхне в сърцето ми словото, което
е за сполука на всички,
живеещи по Твоите заповеди.
Защото е светилник на живота
законът Твой и светлина на пътеките за
искащия евангелско слово
и просещия да приеме даровете Ти.
Лети сега и славянското племе.
Към кръщение се обърнаха всички, искащи
люди Твои да се наричат.
Милостта ти, Боже, просят много,
но мен сега дари с пространно слово
Отче, Сине и Пресвети Душе,
просещия помощ от тебе с
ръцете Свои въздавай винаги
сила да приема и мъдрост от Тебе.
Ти, защото, даваш на достойните сила
ипостас всеки изцеляваш – от
фараонска злоба ме избави,
херувимска мисъл и ум ми дай.
О, честна Пресвета Троице, тази
печал моя на радост обърни.
Целомъдрено да начена да опиша
чудесата твои предивни много.
Шестокрила сила като приема да
шествам по стъпките на двамата учители
името и делото им да последвам,
ясно да направя евангелското слово.
Хвала въздайте за троицата в божеството,
която възпява всяка възраст,
юност и старост с техния разум.
Езикът* нов въздава хвала на
Отеца, Сина и Светия Дух, на Когото
е чест и държава и слава
от всички твари и дихания
във всички векове навеки. Амин

* В оригиналния текст ѧзыкъ. В старобългарски думата означава и народ, и език (бел. пр.)

Превод от старобългарски Александѫр Николов

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

денят, в който си тръгна,
изпрах тениската си
няколко пъти подред,
отмивайки прегръдките ти
с аромат на лавандула

карах към парка
където последно те видях
когато всички очертания
изчезнаха от пътя
после и знаците за ограничаване на скоростта
после и всички останали коли
и можех да карам така бързо
както винаги си ме молилa да карам

знаеше ли че сърцето на колибри
тупти над 1000 пъти в минута
но само веднъж в секунда
когато е студена нощта

това са моментите когато чувствам
как сърцето вътре в мен е вързано
здраво със спомените за теб
и призракът ти контролира
скоростта на кръвта ми
темпото на мислите ми
силата в пръстите ми

бих изгорил този парк
ако това означаваше
че пепелта ти ще се съживи
и изпълни с кръв
и ще мога да седна до теб
отново на тази пейка
в този перфектно опустошен свят

най-забавното в това
да преследваш бъдещето си е
че не знаеш какво ще откриеш
когато най-накрая го хванеш в ръцете си

реших никога повече
да не те назовавам по име
дори в мислите си
ще те събличам от твоята индентичност
присъствието ти в съзнанието ми
ще е нищо друго
освен безименна сянка

ще си силует
натрапчива фигура от миналото
сенките не могат да ме наранят така
както спомените
но те са ужасяващи
безлики
извратени чудовища

а чудовищата не ме плашат

мисля

ние сме пътници
които поемат по отделни пътища
и видях два главни пътя
които се пресичаха в гората
и тогава съжалих
че не можех да избера и двата
а трябваше само един от тях
всички вече бяха направили своя избор
а аз стоях още дълго време там
и накрая тръгнах по отклонението
по което още никой не беше тръгвал

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

Настоящето изложение има изцяло подготвително естество. То цели да очертае някои основни подходи при тълкуването на проекта на Мартин Лутер за радикална религиозност.

1. Социологизиращи интерпретации на религиозния поврат, осъществен от Лутер

Те имат своята почва в радикалността на въдвореното от Лутер разделение между човека в качеството му на християнин, допуснат единствено благодарение на Божията милост до царството Божие, и човека в качеството му на гражданин на света. Лутеровият „социологически принос“ може да бъде търсен поне в две направления – изнасянето наяве на формалността на макросоциологическите формации (държавата, системата на труда и т.н.), а и на тяхната принципна „греховност“, от една страна, и отстояването на съдържателността на макросоциологическите формации от патриархално естество – главно семейството, а и на тяхната принципна съвместимост с Божията милост, от друга страна.

Към тази обща схема се прибавя и Лутеровата радикализация на разрива между състоянието на природата и на социалния свят преди грехопадението и тяхното състояние след грехопадението. Форми на, така да се каже, минисоциален ред и микросоциална йерархия (между мъж и жена, например) са наличествували, разбира се, и при Адамическото, Райското, състояние на човека.

Крайният разрив между предгреховното и греховното състояние е повлияло също върху разбирането за „правото по природа“, като го е раздвоило в зависимост от това, дали се е касаело за предгреховна природа или съответно за греховна природа (natura peccata).

Казаното относно „правото по природа“, встъпващо в неминуем конфликт с Римското право, би могло да бъде отнесено и към основния за Лутер модус на общежитийното поведение – послушанието и съответно служенето. След грехопадението формите на това поведение са се променили и са се доближили до тези на изтърпяването на наказание. Моралът от своя страна се е формализирал, за да се превърне в крайна сметка в такъв на държавата и съответно да се постави под закона. Съдържателното осъществяване на християнски вярващите не е следователно нито в морала, нито в сатанизирания социален микросвят. Манастирското съществуване и тясното семейно житие-битие от патриархален вид са сякаш, в чисто общежитиен план, сетните убежища на една чиста християнска душевност.

Неприемането на външния социален макроред в случая обаче перфектно се съгласува с неприкосновеността на същия този социален ред (държава, система на труд).

Проповядваното от Лутер оправдание единствено из вярата не отива толкова надалече, че да обеме в себе си и освобождаването на вярващия от закона. По-скоро тъкмо обратното. То предоставя на закона (държавата, мъчителния труд) пространство за неограниченото му действие. Противоречието от Аристотелов тип между съдържание и форма, между социален микро- и макросвят, между (християнски) общностен живот и обществен живот, между социална волева пасивност и социална волева активност за Лутер не е снемаемо. Тук противоречащите си страни взаимно се изискват. Проектът за спасение ни най-малко не се отнася до социалния космос като цяло. Той е от частно, индивидуално естество, макар и в рамките на съответната християнска микрообщност – аналог на апостолическата.

Изложението дотук заляга в основите на една критика на Лутеровия проект за религиозност, чийто патос е в основата си философско-исторически и в частност социологически. Имам предвид критиката на Лутер, предприета от немския философ Ернст Блох в книгата му Томас Мюнцер като теолог на революцията (1921) (1) и по специално в раздела Разпростиране върху църковните компромиси между света и Иисус. Острието на тази проникновена младежка критика на религиозните възгледи на Лутер се съсредоточава върху незачетеното сякаш от страна на Лутер разграничение между „свети дела“ и „дела според закона“ (erga agathan – erga tou nomoi ) , задатки за което, според тълкуванието на Блох, били налице както в Съборното послание на свети апостол Иакова, така и в Послание на свети аполстол Павла до римляни, глава втора, шеста и десета. Дори светите дела или творения не могат да гарантират спасение; те дават само временни преимущества. „Като цяло вярата е бездейна и тя оправдава именно като бездейна вяра“ (3). Блох е против „безразборното отхвърляне на всякакви дела“ (4) от страна на Лутер, с какъвто и смисъл да е свързано тяхното извършване. Той не приема „капсуловането в Иисус“, осъществено от зрялото лутеранство.

Причините за тази му критическа позиция обаче съвсем не на последно място са и конфесионални. И тъкмо това съм склонен да изявя критически. Касае се за защитата на Мойсей от Лутеровите нападки. Касае се по-нататък за противодействие срещу ограничаването на активността на Иисус по-скоро до актовете на опрощение и на изява на благодатна милост, отколкото до това Той да бъде „изпълнителят на Закона“ Мойсеев, Сам да бъде законодател и съответно, вече откъм перспективата на Апокалипсиса, Сам да бъде очакваният „съдник“. Не толкова въдворяване на закон, пък бил той и из обич, колкото блажена отдаденост (всмирение) на Божиите заповеди и увереност в настроеността на Бога към милост и с любов. С една дума казано – квиетизъм и очакване на Апокалипсиса, при това „без дела“ и както Блох специално изтъква, „удобно“. (Наложителността на „делата“ за „възпиране“ на така или иначе неминуемото настъпване на Апокалипсиса се приема от съвършено различна от тази на Блох светогледна и религиозна перспектива и от Карл Шмит.)

Социологизиращата рамка на прочита на Лутер от Блох проличава по настояването му върху „изпълнения с дела живот“ („werktätiges Leben”), включително по отношение на самия Иисус Христос, който, в тълкуването на Лутер, изчезвал в „бездейното, човешки незадължаващото, иреалното основание на голото оправдание“ (5).

Корумпирана и греховна става след грехопадението, схванато като абсолютно, не само природата. Корумпирани и греховни стават и самите човешки действия и техните резултати – „дела“-та, а и водещата ги продуктивна воля, с нейните максими. Лутеровата (антикатолическа) абсолютизация на грехопадението на Адам изтръгва човешките действия от съизмеримост с трансцендентен тям смисъл и с това – от хоризонта на спасението: те, каквито и да са, престават да бъдат спасителни.

Няма недостойно за проклятие човешко действие, каквото и да било то. Действието е безсилно да изведе човека извън всеопасващия обръч на всеобщата греховност. Като „противодействие“ на така схванатото действие, с неговата греховност „по принцип“, остава единствено бездействието и съответно „тварното безсилие“, готовността за изтърпяването на злото, универсализираното чувство за вина, разкъсването на връзката между отговорността и конкретното индивидуално действие. Първоопределяща си остава разнородността на божественото спрямо всичко тварно, а с нея – и склонността на лутеранеца към мистицизъм, пък бил той субективно задушевен или лиричен. Тази склонност обаче не отменя основното: Лутеровото придържане към „цялостната независимост на институцията „милост“ от степента на субективното й осъществяване“ (6).

Така очертаните стъпки в критиката на Лутеровата идея за религиозност не са лишени от конфесионален конотат. Блох чете Лутер религиозно ангажирано. И това проличава особено нагледно по въвеждането на образа на Месията като надстоящ над Иисус. Възражението на Блох срещу Лутер с принципа му „сал вярата“ е по линия на непоявеността на Месията. От нея собствено за Блох следва невъзможността абсолютно да се отсъжда относно заслуги и вина, както и да има една „априорна несвобода“ на християнина (7). Съдната позиция на Иисус, според това виждане на Блох, е от значение в случая , без оглед на каквато и да било емпирия, било тя обективна или субективна. За Лутер към свободата-в-Бога не спада никакво външно (включително и субективно) съдействие. Напълно достатъчна е жертвената смърт на Иисус и нейната грехоопростителна сила. Верующият християнин вече е спасен, доколкото той вярва в Христос. Така че спасението (Лутер) не влиза в корелация с идването на Месията, нито с окончателното отсъждане от Негова страна.

Следващата линия на критиката към Лутер от страна на Ернст Блох е по посока на неговото „скрито манихейство“. Отказът за съдействие за получаване на опрощението предоставя в същото време свободна територия за действие на злата воля и на нейните носители. Опрощението е така да се каже „безплатно“ – из чистата благодат Божия; то е чуждо на юдейския принцип „въздаяние“ – така универсално валиден за земното царство. Опрощението, казано на езика на Шопенхауер, не се подчинява на „закона на основанието“; то е без-основно. Грехопадението от своя страна е абсолютно и несмекчаемо. (Никакви компромиси с пелагианството.)

И последната важна особеност на прочита на Лутер от Блох е не чуждото за юдейското вероизповедание наблягане върху чистата спасителна сила на словото. Тук Блох вече се придържа към Лутер. Става дума за Лутеровото разбиране на сакрамента и за ограничаването му до словото (в качеството му на сакраментално) – до модусите му Проповед и Евангелие. Единствено в светото слово присъства неизличимо Иисус, а с това са налице чудото и спасението.

Своеобразен старозаветен акцент в прочита на Лутер от Блох съм склонен да видя и в изтълкуването на „по същество интровертната, духовната сакраменталност на вярването божие в човека само по себе си и неговата премилост“ (8) у лутераството. Твърдението на Блох, че у лутерански верующия с „вътрешното-се-раздвижване“ (“Sich-Regen) в състоянието на приемане на милост „бивал умъртвяван не само по-низшият, но и всякакъв Аз“ (9), ми се струва несъвместимо с лиризма на задушевността у протестанството и с идеализираната от него адамическа природност. То ми изглежда съгласуемо по-скоро с юдейското подставяне на азовостта под закона. Не е ли трансцендентността на Бога спрямо субекта качество по-скоро на ветхозаветния юдейски Бог, отколкото на новозаветния протестнатски такъв? (Ранният Хегел би отговорил еднозначно утвърдително на този въпрос, подсказка за което намираме още в работата му Животът на Иисус (10).)

Външното вливане на сакрамента според Блох не оставяло място за никаква „етика-мистична магия на субекта“ (11) при Лутер. И заключението на Блох, което именно благодарение на радикалността си има да ни интересува и при други трактовки на Лутер, е, че „стародавното ясновидство, visio beatifica Dei, на зрящите макро-космични мистици при Лутер не се превръща в истинна адеквация на „вярване“-то, тоест в долавяща самата себе си непосредственост на битието за себе си, в изпълнено ясно чуване, долавяне, разбиране на екзистенцията по самата нея и по нейното чисто „преживяване“-основание… В края на краищата на човек не му остава друга участ освен firmus assensus (= твърдо съгласие), което разбира Иисус; единствено и само Бог действа като fides (=вяра) quaе creditur, а и единствено и само Бог по нея вярва в самия себе си, в грехоопростителната си милост като fides (=вяра) quaе creditur. Така от страна на човека се разпростира едно голямо приемане, но не и вмесване, едно голо assens (= съгласие), без никакво морално очистване и преди всичко, в съответствие с привидно августинската вяра-афект на Лутер, без никаква озарителна сила и духовна евидентност… Човек не смогва със собствени сили да се увери в светлината…“ (12)

Нотки на възвръщане към старозаветния облик на Бога би могло да се доловят и в Блоховата метафора за „деспотията“ на Лутеровия Бог, правещ излишно всяко особено, единично, да разбираме – субективно, своеобразие. Така изобразен, Лутеровият Бог се оказва, поне такова е читателското ми впечатление, в неочаквана близост до юдейския.

2. Трансцендентално-феноменологизиращи интерпретации на религиозния поврат, осъществен от Лутер

Близко до ума е, че при подобен тип интерпретации не се полагат особени усилия да се остане при собествено теологическото измерение на мисълта на Лутер. Същото по-скоро се модернизира и се обяснява от външна нему универсално-философска позиция. Че същата, независимо дали тя е от аристотелианска или от друга някаква разновидност, е била чужда на Лутер, вече би трябвало да е проличало и от дотук направеното изложение.

Избраният в нашия случай пример е показателен. Отнася се до това да бъде изтълкувано собствено религиозното „откритие“ на Лутер с методологическата подкрепа на философията на самосъзнанието – главно в Кантов и Хусерлов вариант, – като с това Лутеровото откритие се сведе до превръщането на самосъзнанието в „наше място“.

Имам предвид фундаменталния труд на именития философ от Ню Йоркската Нова школа за социално проучване Райнер Шюрман Прекършени върховенства, публикуван само няколко години преди трагичната му кончина. (13)

В част трета на труда си, озаглавена В името на съзнанието. Върховенствуващият модерен фанатизъм, Шюрман се заема да чете „Кант с Лутер“. Модернизирането на Лутер начева със самото изходно допускане на Шюрман, че Лутер въвел трансценденталния поврат (tournant), като бил повдигнал един-единствен въпрос по отношение на Бога: как той става феномен? (14) С други думи: как Бог (?) навлиза в съзнанието и как с това той (?) се подчинява на правилата на рефлексията. За Лутер – ето я водещата теза на Шюрман – „тези правила имат работа със способността (capacite) да се слуша словото“, и то в двете априорни измерения на слушането: да се подчиняваш на словото, което те прави виновен и на онова, което те оневинява. „Словото е самият Бог, който прави себе си феномен, като се обръща към мене, който Го слушам.“ (15)

Бихме могли тутакси да утвърдим, че при Шюрман по същество именно състоянието на приемане на Божията благодатна милост в качеството му на състояние във вярата бива чисто и просто трансцендентално-феноменологически преизтълкувано от Шюрман като приемане на словото-закон. Не може да не ни впечатли в случая прекомерното сближаване на тези две състояния. И „законът във всичките му разновидности е… по същество словесен“ (“la loi sous toutes ses figures…aussi est essentiellement orale”) (16) така, както е словесно верското изживяване. Те и двете – не може да не се обърне внимание на тази теоретическа подробност в кадъра на настоящото тълкуване – са изцяло лишени от световост. И в двата случая „словото е едно и то е живо“.

Разграничението, което се предприема вътре в словото, е по линия на неговата, било то естественост (и тогава имаме законовост), било то избраност. Удивителен е и следващият „модернизиращ“ ход на автора – да осмисли тази единност на отвърнатото от световостта и с това изцяло, бих казал хусерлиански, превърнато в чисто вътрешно достояние, слово в рефлексивно. И този ход на автора е логически безупречен. Но не е ли той във висша степен модернизаторски, а по-конкретно – хусерлианизиращ? Лутер приема облика на (било то кантиански, било то хусерлиански) философ на рефлексията, и то на една еремитска рефлексия, отвърнала се от емпирията на съществуването на вещите и нещата. „Словото“, а в настоящия случай явно Божието слово, което за една проюдейска визия обаче съвпада с това за свещения Закон, „вече не сигнализира никакво фактическо състояние, нито се отнася към каквото и да било наблюдение. То обозначава за мене това, което аз мога да бъда, но само то нищо не значи… В самото себе си то е празно“ (17). И като такова то е рефлексивно. А рефлексията, на свой ред, е първопредпоставката на слушането и без нея не може да мине никакъв опит на слушането, нито пък една, претендираща за трансцендентален статус, теория на слушането.

Рефлексивността съответно е гарантът за „мое“-стта на слушането на словото – при това в двата му модуса – на послушанието и на обещанието.

Феноменологическата строгост на модернизиращия анализ на Шюрман проличава и от прочита му, следващ Лутер, на Послание на Свети апостол Павла до римляни. Този прочит, при изтъкнатите дотук негови предпоставки, не може да не приеме като изходен и първоопределящ стиха 17 от глава 10 на Послание на Свети апостол Павла до римляни, а той, знае се, буквално гласи: „И тъй, вярата иде от слушане, а слушането – от слово Божие.“ Шюрман не може, из позициите на първоприлагащата fides ex auditu, да не наблегне най-остро на „усвояващата спонтанност в слушането“ (“spontaneite appropriatrice dans l ecoute”). В нея той ще съзре приноса на Лутер за откритието на Модерността – Бог да бъде потърсван не по примера на Аристотел и апостол Павел, а сетне и на средновековната онтотеология, в „битието Му“, а в Неговото слово.

Философски казано, става въпрос за своего рода поврат от онтично към онтологично. Словото е надфизическо и като такова то определя един съвсем различен от естествения режим на осъзнаване – пасивния.

Шюрман окачествява този поврат като прототрансцендентален. В него следва да видим преди всичко препратеността на битието към „зова“, откъм Бога и откъм произтичащите от тази връзка изосновни промени в самосъзнанието – в рефлексията. Словото на свой ред се дели на свято и тварно.

Склонен съм да доловя в Шюрмановия прочит на Лутер и хайдегериански конотации главно по линия на изтъкването на l essence appelatoire de l etre-pour-la-conscience  (18) (същността на зов на бъденето-за-съзнанието) (една препратка, която би могла, разбира се, да бъде констатирана в друг, крайно различен категориален контекст, §57 на Битие и време). Касае се за формирането на една, в последна сметка, мистическа (както би уточнил например Ернст Блох) спонтанност, нямаща нищо общо с практическата, с тленната, и тя е: пригаждането към словото Божие и към неговия режим. Същият изисква умъртвеност – тук Шюрман отново набляга на момент у Лутер, близък до Вехтозаветния Бог – на тленно-човешкото у човека и с това – една по-друга рефлексивност и по-друга спонтанност. Режимът на приемане на Словото Божие скъсва със свободата на волята и с култивирания от нея режим на спонтанността – този на актовостта или на действеността на човека. Пространността на Шюрмановата теоретическа реконструкция не ни позволява тук да я проследим докрай. А по-нататък тя протича под знаменателния цитат: „една покоряваща се душа, която се оставя да бъде съкрушена“. Изложеното дотук все пак би било непълно без поне едно най-общо указване на влиятелното за философския прием на Лутер и лутеранството в най-ново време тълкуване на ранния Хайдегер.

То като цяло е предимно негативистко. Това проличава от цикъла лекции, които Хайдегер чете във Фрайбург между 1918 и 1921 г. Проличава преди всичко от решението на Хайдегер да изтълкува Посланията на апостол Павел без помощта на Лутер, като по-скоро спаси текстовете на Павел от Лутеровата намеса, отколкото да й ги предостави. Позоваванията на Лутер следователно могат да бъдат възстановени, така да се каже, в дефициентен модус. При това изходната перспектива на Посланията на апостол Павел не е заета от съществуващи философски доктрини, а се ръководи от собствено философско учение, което обаче се намира в състояние на изграждане.

Ударението се поставя главно върху времевия анализ и върху историчността – съобразно спецификата на самото това учение.

Бележки:

1. Ernst Bloch, Thomas Münzer als Theologe der Revolution, Suhrkamp Verlag, Ffm 1985.

2. Пак там, S. 132.

3. Пак там, S. 135.

4. Пак там.

5. Пак там, S. 146.

6. Пак там, S. 140.

7. Пак там, S. 143.

8. Пак там.

9. Вж. Д.Зашев, На границата на модерността. Фигурата на възвишеното (Хегел), в сборника: Културата: граници и съседства, УИ „Св. Кл.Охридски“, С., 2005

10. Пак там, S. 144.

11. Пак там.

12. Reiner Schurmann, Des hegemonies brisees, Mauveyin, editions Trans-Europ-Repress, 1996.

13. Пак там, p. 475.

14.Пак там.

15. Пак там, p. 481.

16. Пак там, p. 483.

17. Пак там, p. 486.

18. Вж. Martin Heidegger, Gesamtausgabe. II Abteilung. Vorlesungen 1919 -44, Bd. 60. Phänomenologie des Religiosen, Vittorio Klostermann, Ffm 1995.

Есето е от книгата на Димитър Зашев „Образи и образци. Конфигурации на безформеното“, С., УИ, 2010. Любезно предоставено в електроне вид от Кирил Василев.

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

На края на Земята (не съм сигурен – отляво или отдясно) стърчи един огромен трамплин. Казват, че бил мост към царството на мъртвите или че древен философ забравил лоста си след отчаяни опити да повдигне планетата. Същият този лост е мой дом от незапомнени времена. Вярно, малко самотен, но все пак дом- със сандъчета с цветя, малко соленоводно езерце (което сам си издълбах) и колибка по мой вкус. Когато седна на самия му край, мога да видя пътеките на слънчевите зайчета, по които се щурат мъниците и никое никога не се отклонява. Реша ли, че ми става твърде горещо от милата гледка – тръгвам обратно и потапям ръцете си перпендикулярно в океана или му се любувам като на подвижен фототапет. Идилията ми се нарушава единствено от летните бури и все се моля облаците да са ниско, за да не се налага да ги избутвам отново и отново след къщата си, която при силен дъжд вечно губи комина си в дълбините. Вероятно рибите в тази част плуват около малка керемидена Атлантида. Мисля си за тях доста често.

Чувал съм, че хората си пожелават нещо, когато видят падаща звезда, а аз си пожелавам, когато видя летяща риба – да имам приятел. Някой който да сподели дните ми на ръба на вълшебството. Не знам дали аз крепя Земята или тя мен, но единствено лудостта ме следва по петите и каквото и да правя- не си тръгва, а настоятелно хрипти до ухото ми- „Полети, полети!“. И най-накрая, когато се убедих, че никой не ще дойде да пием чай или няколко топли думи – скочих с все сила в края на лоста един, два, три пъти- докато не се откърши. Трябваше да е самоубийство, а всъщност цялата планета се спихна като балон и милиарди въздишки отлетяха в космоса заедно с нея.

Сега на съвестта ми тежи цял един свят и въпреки това стъпвам така леко по повърхността. Бих искал да скоча, но представяйки си едно безкрайно падане- просто прегръщам с ръцете си ръба и дишам тежко, дишам, дишам, дишам, дишам… Чувал съм да казват, че това е най-важното…

Сутрин

Ларви надигат клепачите –
инак нямаше изобщо да се будя.
Чакат някоя сълза да ги напие,
да я оберат като дюля от миглите,
без да стига изобщо за зимнина,
но достатъчна да наддават
без намерение да стават пеперуди.
Пийте, пийте и дръжте очите отворени,
стражи малки, пазете дупките на затвора ми.

Малко повече смисъл
намирам в кочана
когато е изхвърлен в градината,
бетонът не може да превърне
отпадъка в нещо красиво,

Земята е сто пъти орана,
сто пъти я сковава зимата,
сто пъти чака лятото да се завърне,
от сто години чака мен – да ме приспива…

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

Той беше мой преподавател в катедра Културология на Софийския университет. Преподаваше история на културата: Ренесанс, Реформация и Барок. В лекциите говореше разпалено, бързо и накъсано, с внезапни отклонения на мисълта, с вкус към куриозния детайл. Беше от преподавателите, на които студентите хем се присмиват леко, хем са странно привлечени от тях. В неговите лекции никога не беше скучно. Не можехме да предвидим нито как ще започнат, нито как ще свършат. Много често не разбирахме добре това, което искаше да ни каже, но това не ни отблъскваше, бяхме сигурни, не знам защо, че то е важно и си струва да бъде разбрано. След лекциите продължавахме да си блъскаме умовете над някои от елегантните и загадъчни фрази, които бяхме чули. Димитър Зашев беше първият истински ироник, който срещнах в университета. Нещо винаги се изплъзваше от казаното от него, нещо винаги оставаше недоизказано. Никога не бях сигурен в истинския смисъл на това, което казва. Винаги бях нащрек, очаквах някоя логическа или езикова клопка. Не мисля, че го правеше нарочно, че искаше да изглежда загадъчен. Просто не можеше да установи мисълта си на едно място, тя винаги беше по-бърза от него. Той постоянно я догонваше и се опитваше да я формулира ясно, но често резултатът беше някоя загадъчна сентенция, която той бързо преобръщаше в шега. Имаше чувство за хумор, което се изразяваше в безкрайна способност за създаване на езикови каламбури. Беше лишен от академична суета, но имаше ясно съзнание за йерархия и авторитет. Говореше с нескрито възхищение за любимите си философи и поети. В тези случаи иронията го напускаше. Всъщност мисля, че най-много се възхищаваше на поетите, какъвто и той самият беше. В редките случаи, когато го срещах из улиците на София и спирахме да си поговорим, той винаги ми рецитираше някой нов свой стих. Знаеше, че самият аз пиша стихове и това беше достатъчно, за да се отнася със симпатия към мен. Разказвал ми е за приятелството си с Христо Фотев, за гостуванията си при него в Равадиново. Философите, които най-много ценеше, бяха тези, които имаха специално отношение към поезията, литературата, музиката – Ницше, Лукач, Хайдегер, Бенямин, Адорно, Дерида… Всички те бяха философи на езика в двойния смисъл на тематизиращи езика и обзети, или дори обсебени, от езика. Самият Зашев беше такъв. Езиковата страст у него беше истинската причина да не пише. Той остави след себе си две тънки книги „Естетически отклонения“ и „Образи и образци. Конфигурации на безформеното“, които наистина бяха отклонения от основния му начин на съществуване и мислене. Той сам беше казал веднъж за себе си, че е „сократически тип“. И това беше вярно, Зашев философстваше в разговор, при това в разговор на улицата, в кафенето, в кръчмата, т.е. там, където всеки може да се намеси, където няма правила за влизане и излизане в разговора. Тази свобода, готовността да срещнеш най-странни персонажи и да ги въвлечеш в разговор беше много характерна за него. Дори бих казал, че имаше слабост към маргиналите, към чудаците. Понякога в създаденото от него феноменологическо ателие, където се обсъждаха откъси от „Битие и време“ например, нарочно канеше хора, които бяха невъобразимо далеч от тези проблеми и ги насърчаваше да се включат в дискусията. Не мисля че просто им се присмиваше. А може и така да е било, но със сигурност за него беше много важно да не отделя философията от всекидневното, баналното, маргиналното. Освен това ненавиждаше помпозността, а академичните занимания с философия често се израждат в помпозност. Дори Хайдегер, от който Зашев толкова се възхищаваше, понякога е помпозен в текстовете си. Вкусът към гротеската предпазваше Зашев от този философски „грях“ и го отдалечаваше от мислителите, които иначе го възхищаваха. Те нямаха този дар. Последният път, когато го видях, изглеждаше зле. Приличаше на клошар, но когато се заговорихме усетих веднага старата страст към мисленето и езика. Когато половин година по-късно научих за смъртта му не бях съвсем изненадан. Казах си, че той умря като прокълнат поет, без да влагам в думата „прокълнат“ никакъв литературен сантимент.

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

Мъжествена изцепка по време на дъжд

Твърдят, че саламандърът
Не бил дъждовник
И че дъждовникът
Понякога не е петнист
Но той не е и глист
И не е червей
Петната му са правомерни
И като в петолиние
Дъждовникът на нота „ре“ се свива
И нещо из калта навива.
Така и мъж без дъждобран
Се скрива
Мъжът не е чадър
И дъждобран мъжът не е
Мъжът в дъжда
Излиза и сере.

Столична изцепка, ж.к. Свобода, бл.19Г, ет. 5, балкона

Нощният автобус
Е ракова клетка
Търсеща своите жертви
По зле осветените
Пътни артерии
На надгробния град
Пияници, наркомани
И всякакви други отрепки
Тоест мъжете
Готови да обладаят
Застарялото
Атрофирало тяло
На тази некрофирала
Стара мома – града.
Останалите клечим
По нейните нощни балкони
Без панталони
И пушим
В безлунната суша
И пушек се вдига
Над всички балкони
Нагоре, нагоре
И се събира
В юмрук за фистинг
Стига да нямате кисти.

Гурбетчийска кръчмарска песен

Дефекират факирите
Уринират кумирите
Онанират от ООН-то
Да ти излезе късмета
Айде, качи се на автобуса
Недей така да се мусиш
Заминавай за тая чужбина
Айде… фтобусъ зъминъ.

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018